Чтение онлайн

— Продължавайте.

— Разразил се е значителен конфликт между обитателите и демонстрантите. Има сведения за наранявания, някои — сериозни. Интериорът на църквата е бил разрушен. Улиците на Вилата са пълни с прогонени жители.

— Не съм изненадан.

Минерва се поколеба.

— Да, инспекторе?

— Сър, бих ви препоръчал отново да предприемете… ами… по-решителни действия.

Числит го погледна.

— По-решителни действия? За какво, по дяволите, говорите?

— С цялото ми уважение, сър, когато демонстрантите започнаха шествието си във Вилата, аз ви препоръчах незабавно да се обадите и да поискате подкрепления. Трябва да разполагаме с повече хора.

— Имаме значително числено превъзходство — отвърна той нервно.

— Освен това препоръчах офицерите ни по-бързо да заемат позиции отвъд пътя към Вилата, за да блокират шествието.

— Точно това заповядах.

Минерва прочисти гърлото си.

— Сър… вие заповядахте всички части да запазят позициите си.

— Не съм давал такава заповед!

— Не е прекалено късно за нас да…

— Имате заповеди — каза Числит. — Изпълнявайте ги. — Той видя как мъжът свежда очи и промърморва „да, сър“, докато се връща бавно към останалите офицери. Казано честно, това не беше нищо друго, освен некомпетентност, дори от човека, на когото бе разчитал най-много.

Той вдигна бинокъла си отново. Сега ставаше интересно. Можеше да види протестиращите — в началото само няколко, но докато гледаше, броят им нарастваше все повече — как бягат от Вилата и надолу по пътя с изкривени от страх лица. Офицерите му най-накрая ги бяха изгонили. Сред тях се виждаха самите обитатели на Вилата, облечени в кафяви мантии и качулки. Всички те се влачеха от Вилата в непрекъснат поток, напускайки дървените сгради, падаха един върху друг в паническо усилие да се махнат колкото се може по-бързо.

Отлично, отлично.

Той свали бинокъла и вдигна радиостанцията.

— Преден пост „делта“ влизай.

След миг радиостанцията изграчи:

— Преден пост „делта“, говори Уигман.

— Офицер Уигман, демонстрантите започват да се разпиляват — произнесе Числит надуто. — Очевидно тактиката ми има очаквания ефект. Искам вие и хората ви да отклоните демонстрантите обратно към бейзболното игрище и улицата, за да се осъществи дисциплинирано разпръсване.

— Но, сър, в момента всички сме отвъд парка, където ни казахте да…

— Просто направете каквото ви се казва, офицер. — И Числит прекъсна протеста му с натискане на предавателния бутон. Неуверени и плъзгави като вода, всички бяха такива. Дали имаше поне един командир в историята на организираните нападения, който да е бил обкръжен с толкова подчертано неспособни подчинени?

Той смъкна радиостанцията с обезсърчена въздишка и установи, че тълпата, прииждаща от Вилата, се е превърнала в река, дори в наводнение.

Пендъргаст вървеше в тунела, като се държеше към лявата стена, закрил с ръка тесния лъч на малкото фенерче. Като зави зад един ъгъл, той забеляза нещо на неясната светлина — на пода лежеше дълъг белезникав предмет.

Доближи го. Беше тежък полиетиленов чувал с цип в единия край, изцапан с кал, мръсотия и трева, сякаш е бил влачен. От едната страна се виждаха напечатани думите „МОРГА НА ГРАД НЮ ЙОРК“ и няколко цифри.

Той приклекна и хвана ципа. Издърпа го бавно, като се опитваше да не вдига шум. Ужасна смрад на формалин, алкохол и разложение изпълни ноздрите му. Сантиметър по сантиметър отвътре се разкри труп. Той върна ципа обратно, затвори го до половината, хвана краищата на чувала и ги дръпна встрани, за да се покаже лицето.

Уилям Смитбак Джуниър.

Пендъргаст гледа известно време. След това, почти благоговейно, отвори напълно ципа и откри цялото тяло. Намираше се в напреднал стадий на разложение. Трупът на Смитбак очевидно бе аутопсиран и след това, в деня преди да изчезне, вътрешните органи бяха върнати на местата им, за да бъде предаден на семейството: виждаше се V-образният шев на среза, скалпа, прикрепен повторно към черепа и зашит, възстановеното лице, всичко запълнено и прибрано. Работата бе извършена грубо — изтънченото изпълнение не беше от силните страни на патолозите, — но нещата биха могли да се пооправят с един добър собственик на погребален дом.

Само че трупът не беше отишъл в погребален дом. Беше откраднат. И сега се намираше тук.

Пендъргаст се вгледа по-внимателно. Бръкна в джоба на палтото си, извади чифт пинсети и ги използва, за да свали няколкото парченца бяла латексова гума, залепнала към лицето на мъртвеца: едно от ноздрата, друго от ушната мида. Огледа ги отблизо на светлината на фенерчето, след това ги пусна замислено в джоба си.

Бавно плъзна светлината наоколо — и видя на петдесетина крачки друг разложен труп, спретнат и облечен за погребение в черен костюм. Непознат човек, но висок, с дълги крайници, с приблизително същите ръст и тегло като Смитбак и Фиъринг.

Докато гледаше двата трупа, последните подробности от заговора на Естебан изкристализираха в ума му. Това бе във висша степен елегантен план. Оставаше само един въпрос: какво пишеше в документа, който Естебан бе ограбил от гробницата? Би трябвало да е нещо наистина необикновено, нещо изключително ценно, за да поеме човек такъв риск. Като внимаваше, Пендъргаст тихо затвори ципа. Беше изумен не само от сложността на плана на Естебан, но и от дързостта му. Само човек с изключително търпение, визия за стратегия и смелост можеше да го измисли. И да го осъществи; ако Пендъргаст не се бе натъкнал случайно на плячкосаната гробница в подземието на Вилата и не бе свързал този детайл с окървавената опаковка на една агнешка главичка за печене, намерена в боклука, мъжът щеше да избяга без някой да разбере нещо.

В зловонния мрак Пендъргаст мислеше напрегнато. В лудия си устрем да спаси Нора колкото е възможно по-скоро, той бе пропуснал да обмисли подробно как да действа по отношение на Естебан. Сега осъзна, че е подценявал Естебан — той бе страшен противник. Разстоянието с кола от Инууд до Глен Коув беше такова, че той със сигурност се беше прибрал вкъщи. И със сигурност знаеше, че Пендъргаст също е там. Такъв човек със сигурност имаше план и вече го очакваше. И той трябваше да осуети очакванията на мъжа. Трябваше да го удари — бързо, от неочаквана посока.