Чтение онлайн

— Хейуърд — отговори гласът отсреща.

— Обажда се Пендъргаст.

— Защо всеки път, когато чуя гласа ви, се изпълвам със страх?

— Наблизо ли се намирате до Инууд Хил Парк?

— Аз съм с Числит и хората му.

— А, да. Числит. Един завет към пълната безполезност от по-високо образование. А сега слушайте: Д’Агоста е в подземията на Вилата. Може би се намира в трудна ситуация.

Кратка тишина.

— Вини? Във Вилата? За какво, по дяволите?

— Мисля, че може да се досетите — търси Нора Кели. Само че аз току-що осъзнах, че Нора не е там. В момента назрява конфронтация…

— Не назрява. Вече се е разразила и…

Пендъргаст я прекъсна:

— Мисля, че Винсънт може би се нуждае от помощта ви. Отчаяно.

Тишина.

— Какво точно имате предвид?

— Няма време за обяснения, всяка минута може да е от значение. Чуйте: във Вилата пуснаха едно странно същество срещу нас, за да ни нападне.

— Например зомби? — долетя саркастичният отговор.

— Човек… или най-малкото създание, което някога е било човек, а сега е превърнато в нещо изключително опасно. Повтарям: Винсънт има нужда от помощ. Животът му е в опасност. Бъдете внимателни.

Без да дочака отговор, Пендъргаст затвори телефона. В далечината през дърветата виждаше лунната светлина да се отразява в река Харлем. Чу се звук на двигател и един опипващ лъч прониза тъмнината: полицейски катер патрулираше напред-назад, за да следи — със закъснение — протестиращите, които идват от запад или север. Пендъргаст бързо хукна между дърветата към реката. Когато стигна края на гората, той забави, оправи разкъсания си костюм, след това тръгна из мочурливата трева надолу към покрития с камъчета бряг. Помаха на полицейския кораб, извади значката си от ФБР и я освети с помощта на писалката-фенерче.

Корабчето намали, обърна, после насочи нос към залива, спирайки до покрития с камъчета бряг. Беше голям патрулен катер с мощен двигател, последният модел на НПУ. Вътре имаше двама души — един сержант от полицията и един офицер от флотската служба.

— Кой сте вие? — Сержантът хвърли фаса от цигарата си във водата. Беше ниско подстриган, с месесто лице, осеяно с белези от някогашно акне, дебели устни, солиден врат и малки пръсти. Партньорът му, застанал до таблото за управление, приличаше на човек, прекарващ цялото си извънслужебно време във фитнес залата. Мускулите на врата му бяха опънати като кабелите на Бруклинския мост.

— Човече, изглеждаш като газен от мечка.

Пендъргаст върна обратно значката си в джоба.

— Специален агент Пендъргаст.

— Така ли? ФБР? Случва се непрекъснато, нали, Чарли? — Той сръга партньора си. — ФБР идва твърде късно и с твърде малко. Как успявате да го правите, момчета?

— Сержант…? — Пендъргаст нагази във водата, приближи се към планшира на корабчето и сложи ръка върху него.

— Съсипваш си обувките, приятел — каза сержантът и смигна на партньора си.

Пендъргаст погледна табелката с името на мъжа.

— Сержант Мълвани, боя се, че настоявам да използвам този катер.

Сержантът го изгледа — изправен в скъсания си костюм, нагазил във водата, — и пусна една усмивка.

— Боиш сеи настоявашда използваш този катер? — провлачи думите той. — Е, аз пък се боя, че настоявамда видя пълномощното ти за това. Защото не мога просто ей така да отстъпя полицейска собственост на някого, та дори той да е Джей Едгар Хувър 41 .

Партньорът му раздвижи мускули и изсумтя.

— Повярвайте ми, сержант, спешно е. Позовавам се на Раздел 302, алинея „б“, точка 2 от Кодекса на…

— Охо, имали сме си и адвокат тук. Спешност.Виж ти, виж ти, и какво е толкова спешно? — Мълвани повдигна колана си, раздрънка белезниците и ключовете си и зачака, наклонил глава на една страна.

— Животът на много хора е в опасност. Много приятно си поговорихме, но се боя, че нямам повече време за размяна на любезности с вас, сержант. Първо и последно предупреждение.

— Виж, имам заповед. Да държа под око подстъпите по вода към Вилата. И няма да ти отстъпя този катер само защото ми казваш да го направя. — Сержантът скръсти тежките си ръце и се усмихна на Пендъргаст.

— Господин Мълвани? — направи знак специалният агент към Мълвани, сякаш да му прошепне нещо тайно на ухото. Онзи се приведе да чуе; в този миг юмрукът на Пендъргаст се заби в слънчевия му сплит, изкарвайки въздуха от дробовете му, и мъжът увисна над планшира. С бързо движение Пендъргаст го блъсна във водата, където той цопна с плясък.

— Какво правиш, мамка му…? — Партньорът на ченгето се изправи гневно и посегна за пистолета си.

Пендъргаст издърпа мокрото ченге, взе му оръжието и го насочи към морския офицер:

— Хвърлете оръжието си на брега.

— Не можеш…

Отговорът на пистолета го накара да подскочи.

— Добре, добре. Исусе! — Мъжът извади пистолетите си и ги хвърли върху чакъла. — Това по протокола на ФБР ли е?

— Оставете ме аз да се грижа за протокола — каза Пендъргаст, като продължаваше да държи задъхания Мълвани. — Единственото, което трябва да направите, е да излезете от катера. Веднага.

Партньорът му предпазливо скочи във водата. За миг Пендъргаст се озова на мостика. Обърна катера и го отдалечи от брега.

— Ужасно съжалявам, че ви обезпокоих, господа — извика той, завъртя руля и блъсна лоста напред. Включи двигателя и с ръмжене изчезна зад завоя.

Като събра цялото присъствие на духа си, Д’Агоста задиша по-бавно и се фокусира върху мисията си. Трябваше да освободи Нора. По някакъв начин тази мисъл го накара да се успокои. Проблемът не беше в това, че е в капан, а че стените са прекалено хлъзгави; нямаше как и в какво да се хване, особено при положение, че само едната му ръка бе здрава. Бе изпочупил ноктите си в напразни усилия, но онова, от което наистина се нуждаеше, беше нещо остро и здраво, с което да се захване към стената и да се измъкне.