Вуду

— Господи, Бил, представяш ли си? Аз още не мога. Казаха ми го преди дванайсет часа, а още не мога да повярвам.

— Повярвай, мила. — Уилям Смитбак Джуниър разгъна дългите си крайници, опъна се на кушетката в дневната, след това прехвърли ръка през раменете на съпругата си. — Още малко от този портвайн?

Нора напълни чашата му. Той я вдигна към светлината, възхищавайки се на гранатовия й цвят. Струваше му сто кинта — и напълно си ги заслужаваше. Той отпи и издиша.

— Ти си изгряваща звезда в музея. Само почакай. След пет години ще те направят декан.

— Не ставай глупав.

— Нора, трета поредна година бюджетът е орязан, а са дали зелена светлина на експедицията ти. Новият ти шеф не е глупак. — Смитбак зарови лице в косата й. След толкова много време продължаваше да намира този мирис — смесица от дъх на канела и намек за хвойна — за възбуждащ.

— Представяш ли си? Следващото лято ще сме в Юта на разкопки. Дано да можеш да си вземеш отпуска през това време.

— Имам четири седмици. В „Таймс“ отчаяно ще им липсвам, но ще трябва да се справят. — Той отпи нова глътка и завъртя течността в устата си. — Нора Кели: експедиция номер три. Не можеше и да искаш по-хубав подарък за годишнината.

Нора го погледна сардонично.

— Аз пък си мислех, че днешната вечеря е била подаръкът ми за годишнината.

— Правилно. Така е.

— Беше идеална. Благодаря.

Смитбак й намигна. Беше завел Нора в любимия си ресторант, „Кафенето на художниците“, на Западна 67-а — идеалното място за романтична вечеря. Меката успокояваща светлина; уютните седалки; вълнуващата картина на Хауърд Чандлър Кристи — и после, като връх на всичко, страхотната храна.

Смитбак осъзна, че Нора го гледа. В тези очи и тази дяволита усмивка имаше обещание за друг подарък по случай годишнината им. Той я целуна по бузата и я привлече към себе си.

Тя въздъхна.

— Дадоха ми до цент всичко, което поисках.

Смитбак смотолеви отговора си. Чувстваше се страхотно, притиснат в жена си, и мислено отдаде последна почит на храната. Беше изострил апетита си с две силни мартинита, последвани от плато с отбрани колбаси. А за основно как би могъл да устои на стек беарнез, леко суров, придружен от пържени картофки и пикантен, разбит на пюре спанак — а, разбира се, беше помагал сериозно и на Нора да се справи с филето сърнешко…

— … И знаеш ли какво означава това? Ще мога да завърша анализите си върху югозападния култ Качина.

— Страхотно. — Десертът беше шоколадово фондю за двама, придружено от плато възхитително миризливо френско сирене. Смитбак отпусна леко свободната си ръка върху стомаха си.

Нора млъкна и двамата останаха да лежат за момент, наслаждавайки се на мига. Смитбак хвърли поглед на съпругата си. Изпълни го чувство на задоволство. Той не беше религиозен човек, не точно; и все пак почувства, че е благословен да е тук, в този изискан апартамент в най-страхотния град на света, да работи работата, за която винаги бе мечтал. И Нора, в която беше намерил най-добрата възможна съпруга. Бяха преживели много през годините, откакто се бяха запознали, но тревогите и опасностите само ги бяха сближили още повече. Нора беше не само красива, изящна, жадна и нетърпелива за работа, неподатлива на заяжданията му, съпричастна и интелигентна — тя беше доказала също така, че е неговата сродна душа. Докато я гледаше, не се сдържа и се усмихна. Нора беше, казано просто, прекалено добра, за да е истина.

Тя се надигна.

— Не мога да се отпусна напълно. Във всеки случай, още не.

— И защо?

Тя се оправи и отиде в кухнята да вземе чантата си.

— Има още нещо, което трябва да свърша.

Смитбак примигна.

— По това време?

— Тук съм след десет минути. — Тя се върна до кушетката и се наведе над него, погали лизнатото над челото му, и го целуна. — Не отивай никъде, голямо момче — промърмори тя.

— Шегуваш ли се? Никъде не мърдам. Ще съм същинска Гибралтарска скала.

Нора се усмихна, погали отново косата му, след което се насочи към входната врата.

— Внимавай — извика той след нея. — Не забравяй онези малки странни пакетчета, които бяхме получили.

— Не се тревожи. Да не съм малка? — Миг по-късно вратата се затвори и ключът се превъртя.

Смитбак сложи ръце под главата си и се опъна на кушетката с въздишка, отпивайки поредна здрава глътка портвайн. Чу стъпките й да заглъхват надолу по коридора; чу прозвънването на асансьора. След това всичко утихна, с изключение на глухия шум на града отвън.

Досещаше се къде е отишла — до сладкарницата зад ъгъла. Там правеха любимите му специални торти и затваряха след полунощ. Смитбак беше особено пристрастен към генуезките им пралини с маслен крем калвадос; надяваше се, че точно такава торта е поръчала Нора за тазвечерната им годишнина.

Той лежеше отпуснат в слабо осветения апартамент, заслушан в дишането на Манхатън. Заради погълнатите коктейли всичко изглеждаше някак забавено, включително мислите му. Той си спомни определението от един къс разказ на Търбър — сънливо отпуснат, замаяно отпуснат. По необяснима причина винаги бе харесвал писанията на колегата журналист Джеймс Търбър. Заедно с онези на долнопробния съчинител Робърт Хауърд. Вторият, смяташе той, се беше опитвал прекалено енергично; първият — не достатъчно.

По някаква причина се улови, че мислите му се връщат назад към онзи слънчев ден, когато за пръв път се беше запознал с Нора. Връхлетяха го всички спомени: Аризона, езерото Пауъл, горещият паркинг, голямата лимузина, в която беше пристигнал. Смитбак поклати глава и се засмя на спомена. Нора Кели изглеждаше като кучка на високи токчета, новоизлюпен доктор на науките с една сламка на рамото. После, той не беше направил добро впечатление, съвсем определено се държеше като истински задник. Това беше преди четири години, или пък пет… о, Боже, наистина ли времето минаваше толкова бързо?

Пред външната врата се чу глух шум, някакво тътрене, след това в ключалката изтрака ключ. Нора се беше върнала толкова скоро?

Той изчака вратата да се отвори, но вместо това ключът отново изтрака, сякаш Нора не можеше да се справи с ключалката. Сигурно се опитваше да крепи тортата върху ръката си. Помисли си да стане да й помогне, когато вратата се отвори със скърцане и той чу стъпки в антрето.

— Както обещах — не съм мърдал — провикна се той. — Господин Гибралтар. Но виж, можеш да ме наричаш просто Скалата.