Чтение онлайн

С готово оръжие, той пъхна ключа в ключалката и отвори вратата.

Д’Агоста се обърна към двете демонстрантки. Лицата им бяха разтревожени, кашмирените им пуловери и обувките на платформи бяха шокиращо не на място в тази готическа зала на смъртта.

— Идете зад онази крипта. — Той посочи към една близка плоча от мрамор. — Свийте се долу, да не се виждате. Бързо.

После се завъртя към Хейуърд и счупената му горе ръка го прониза при внезапното движение.

— Дай ми фенерчето си.

Тя му го подаде и той побърза да заслони светлината с ръка.

— Лора, нямам оръжие. Не можем да се скрием от това, не можем и да избягаме. Когато дойде, стреляй!

— Кога и какво ще дойде?

— Ще видиш. Изглежда не чувства болка, страх, нищо. На пръв поглед прилича на човек… но не е напълно човек. То е бързо и дяволски решително. Аз ще го осветя. Ако се поколебаеш — мъртви сме.

Тя преглътна, кимна, провери оръжието си.

Като пъхна фенерчето в джоба си, той зае позиция зад една голяма мраморна гробница, след което направи знак на Хейуърд да застане зад съседната. И зачакаха. В продължение на минута единственото, което той чуваше, беше накъсаното дишане на Лора; слабото хленчене на една от жените; блъскането на собственото му сърце в гръдния му кош. После отново го чу: шляпането на боси крака по влажен камък. Изглеждаше още далече. Нисък стон проехтя през пещерообразното пространство, дълъг и измъчен, но същевременно заплашителен с гладната си неотложност:

— А-а-а-а-а-х-х-х-х-ъ-ъ-ъ-ъ…

От тъмнината зад тях се чу хленченето на жените, изпълнено с паника.

— Тихо! — прошепна той.

Шляпането на стъпки спря. Д’Агоста усети, че пулсът му ускорява. Бръкна в джоба си за фенерчето. Когато го направи, ръката му стисна медальона на Свети Архангел Михаил, закрилника на полицаите. Майка му му го беше дала преди петнайсет години, когато бе постъпил в полицията. Всяка сутрин го пускаше в джоба си почти машинално. Въпреки че не се беше молил повече от шест-седем години и не бе ходил на църква още по-отдавна, сега се чу да шепне: Бог е нам прибежище и сила, бърз помощник в беди, затова няма да се уплашим, макар и земята да се разклати и планините да се преместят…

— А-а-а-а-а-х-х-х-х-х-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ… — долетя стенанието, вече по-близо.

Господи, чуй молитвата ми, послушай молбата ми. Свети Архангел Михаиле, защити ни в битката…

В далечния край на куполообразното пространство нещо се движеше в зловонния мрак. Ниска, пълзяща фигура — сянка срещу сянка — се промъкна между най-далечната редица от гробници. Д’Агоста извади фенерчето от джоба си.

— Готова ли си? — прошепна той.

Хейуърд вдигна оръжието си.

Д’Агоста насочи фенерчето напред към прохода и го включи.

Ето го, хванато от светлината: бледо, свито, дланта на едната ръка подпряна на пода пред него, другата — притисната встрани, където дрипите бяха покрити от тъмночервени петна. Едното му око се завъртя диво към светлината; от другото — повредено и черно от съсирена кръв, — се процеждаше течност. Долната челюст беше отпусната, люлееше се при всяко движение, а от тъмния му, подут език се точеше плътна лига. Съществото беше издрано, мръсно и кървящо. Но раните му не можеха да забавят или да намалят ужасната му целеустременост. С друго гладно стенание то се наклони към светлината.

Бум! — излая оръжието на Хейуърд. Бум! Бум!

Д’Агоста изключи светлината, за да намали вероятността да бъдат нападнати. Ушите му пищяха от взривовете и влудяващите писъци на демонстрантките зад тях.

Звуците от изстрелите отзвучаха нататък по протежението на проходите и отново настъпи тишина.

— Господи — пое си дъх Хейуърд. — Господи боже.

— Улучи ли го?

— Така мисля.

Д’Агоста приклекна и се ослуша.

Дали го беше убила?

Той изчака една минута, после втора. Накрая обходи с лъча наоколо. Нищо.

Мъртво или живо, това беше вражеска територия и те трябваше да се махат.

— Хайде — каза той. — Да се спасяваме от тук.

Д’Агоста отида при демонстрантките, помогна им да се изправят. Движеха се бавно, прекосиха гората от гробници и стигнаха до свода на отсрещната стена. Той освети отново. Няколко капки прясна кръв и нищо друго. Като застана под свода, той им кимна да го последват в големия склад отзад.

— Внимателно — прошепна им. — В средата има дълбока яма. Движете се плътно до стените.

Когато започнаха да си проправят път през купищата изгнили книги с кожени подвързии и стари, разпадащи се мебели, от едната страна се чу остро съскане. Д’Агоста се обърна точно когато нещо излетя от тъмнината, хвърляйки се срещу тях с отворена кална уста, изпочупени черни нокти, готови да дърпат и късат. Хейуърд вдигна оръжието си, но нещото я връхлетя, събаряйки я на земята, и пистолетът излетя от ръката й. Без да обръща внимание на болката в ръката си, Д’Агоста се хвърли съм отвратителното същество и го заудря. То игнорира ударите и затегна желязната си хватка около шията на борещата се Хейуърд, докато стенеше, жадно за кръв:

— Ъх, ъх, ъх…

Внезапно помещението се изпълни с оранжева светлина. Д’Агоста се обърна нататък; Босонг беше застанал на отсрещния праг с голяма запалена факла, вдигната високо в едната му ръка. Лицето му беше безкръвно, но той не бе загубил нищо от заплашителния си, почти царствен вид.

— Спри! — извика той и дълбокият му глас отекна в подземието.

Съществото спря и вдигна поглед нагоре, като се сви; злото му око се завъртя и то отпусна хватката около врата на Хейуърд.

Д’Агоста забеляза, че оръжието й лежи на сантиметри от краката на лидера на общността. Той направи крачка към него, но Босонг мигновено го вдигна и го насочи към тях.

— Босонг! — извика Д’Агоста. — Кажи му да се махне!

Лидерът на Вилата не каза нищо, продължаваше да се цели в тях.

— Това ли е религията ви? Това чудовище?

— Това чудовище — изстреля Босонг думата, — е наш защитник.

— И как ви защитава?Като убива полицай, изпълняващ служебния си дълг?