Чтение онлайн

Без съмнение подкрепленията вече бяха тръгнали за насам. Нюйоркското полицейско управление не беше сила, с която да си играеш. Но докато пристигнеха, Плок и хората му щяха да са във Вилата и на път да осъществят целта си — разгромяване на убийците и, може би, откриване на отвлечената Нора Кели.

Последните от тълпата минаха през портата и се стекоха в игрището, обърнати към предния вход на Вилата, разгъвайки се като войскова част. Те се разделиха на две, когато Плок понечи да мине отпред, за да каже няколко последни думи. Самата Вила стоеше мълчалива във вечерния здрач, мрачна и монолитна, единственият признак за живот бяха няколко жълти прозорци високо в сградата на църквата. Предната врата беше затворена и заключена, но това не представляваше пречка за мъжете с тарани, застанали мълчаливо начело на тълпата, готови за действие.

Плок вдигна ръка и тълпата притихна.

— Скъпи приятели. — Той понижи глас, което доведе до още по-дълбока тишина. — За какво сме дошли? — Тук си позволи една пауза. — Нека си изясним всичко. За какво сме тук?

Той се огледа.

— Тук сме, за да разбием тази врата и да изгоним навън тези мъчители и убийци. Ще направим това, облягайки се на нашия непреклонен морал и нашето числено превъзходство. Ще ги притиснем откъм игрището. Ще освободим животните от тази дяволска дупка.

Полицейският хеликоптер кръжеше отгоре и продължаваше да излъчва неразбираеми послания. Той го игнорира.

— Искам да ви кажа нещо важно: ние не сме убийци. Ние сме тези, които ще опазят и ще спазват висшия морал. Но не сме и пацифисти, и ако те изберат да се бием — ще се бием! Ще защитавамесебе си, ще защитавамеи животните.

Той си пое дълбоко въздух. Знаеше, че не е красноречив оратор, но пък имаше силата на убеждението си и можеше да види, че тълпата е наелектризирана.

Полицаите прииждаха сега откъм пътя, но броят им бе смешно малък, сравнен с техния, и Плок не им обърна внимание. Той и хората му щяха да бъдат във Вилата, преди още полицията да се е прегрупирала.

— Готови ли сте? — извика той.

Отговорът беше:

— Готови!

Той протегна ръка напред:

— Да вървим!

Тълпата се устреми с рев напред към главните порти на Вилата. Те изглежда наскоро бяха ремонтирани и подсилени. Двамата мъже с тараните застанаха начело и удариха вратите, като се засилваха — първо единия, после другия. Гредите потрепериха и се разцепиха и след по-малко от минута тълпата се втурна нататък и избута останките настрани. Плок се присъедини към масата, когато ги видя да се изливат в една тъмна тясна алея, покрай която се редяха наклонени дървени сгради. Беше странно пусто, никой от обитателите не се виждаше. Воят на тълпата се надигна като животински рев, усилен от тясното пространство, и те се понесоха бързо, завиха зад ъгъла и се озоваха срещу древната църква.

При вида й тълпата се разколеба. Постройката изглеждаше заплашително; стоеше като чудата средновековна структура, изкривена, наполовина изградена с груби греди, стърчащи във въздуха, настръхнали и масивни. Порталът към църквата стоеше пред тях — втора серия дървени врати, обковани с метални ленти и нитове.

Колебанието трая само един миг. След това ревът беше подет отново, този път по-силен, и мъжете с тараните за пореден път застанаха най-отпред от двете страни на вратата, полюлявайки тараните в асинхронен ритъм: Бум… бум!Бум… бум!Бум… бум!Силно пропукване извести поддаването на стария дъб, когато неумолимите удари продължиха. Тези врати бяха много по-дебели от предишните, но накрая и от тях се разхвърчаха трески и парчета. Огънаха се навътре, после се срутиха под собственото си тегло с оглушителен трясък.

И тогава в полумрака на входа те видяха да стоят двама мъже. Единият беше висок и странен, облечен в дълго кафяво наметало, с дръпната назад качулка, тежки вежди, почти скриващи черните очи и масивни челюсти; бледата му кожа блестеше на светлината на току-що изгрялата луна, носът му напомняше острие на нож, извит и наточен. Другият мъж, по-нисък и с по-груби черти, бе облечен в странно украсена церемониална мантия. Очевидно бе вуду-жрец или някакъв свещеник. Той гледаше нашествениците със злоба.

Вродената сякаш сила на по-високия мъж мигновено подчини тълпата. Той вдигна едната си ръка:

— Не влизайте! — Гласът беше тих, погребален, с лек акцент, който Плок не разпозна — и въпреки това излъчващ огромна власт.

Плок мина отпред и го погледна.

— Кой сте вие?

— Името ми е Босонг. А това е моята община, която вие осквернявате с присъствието си.

Плок изправи гръб. Прекрасно знаеше, че ръстът му е наполовина по-малък от този на опонента му, но за сметка на това беше два пъти по-широк от него. Независимо от това, когато започна да говори, гласът му изхрущя убедено:

— Ние ще влезем, а пък вие ще се дръпнете. Нямате право да сте тук!

Мъжът стоеше неподвижно, и за своя изненада Плок видя в червеникавия полумрак зад него най-малко стотина души.

— Не вредим на никого — продължи Босонг. — Искаме само да ни оставите.

— Не вредите ли? А как наричате прерязването на гърлата на беззащитни животни?

— Това са свещени жертви според нашата религия…

— Глупости! А какво ще кажете за жената, която отвлякохте? Къде е тя? И къде са животните? Къде ги държите? Отговорете ми!

— Не знам нищо за никаква жена.

— Лъжец!

При тези думи жрецът рязко вдигна хлопката в едната си ръка и едно странно изглеждащо снопче с пера в другата, след което поде силно, с треперлив глас да нарежда монотонно някакви думи на чужд език, сякаш отправяше проклятие към нахълталите.

Плок се пресегна и изби снопчето от ръката му.

— Разкарай това мъмбо-джъмбо от лицето ми! Дръпни се или ще те съборим.

Мъжът гледаше без да казва нищо. Плок пристъпи напред, сякаш се канеше да мине през него; в този миг тълпата зад гърба му отговори с вик и се втурна, изтласка го въпреки волята му към жреца и той го блъсна назад; само след миг мъжът бе съборен; тълпата нахлу в тъмната църква, изтласквайки грубо Босонг на една страна; събраните вътре послушници изглеждаха все по-разколебани при вида на падналия жрец, викаха от страх, гняв и обида заради осквернената си светиня.

— Към животните! — извика Плок. — Намерете животните! Освободете животните!

Дрехите на Пендъргаст бяха разкъсани и кървави, а ухото му още звънтеше от удара. Той се подпря и се изправи несигурно на краката си. Сблъсъкът с отвратителното създание го бе оставил в безсъзнание за няколко минути и когато дойде на себе си, наоколо бе пълен мрак. Облече сакото си, извади едно малко фенерче, което носеше за непредвидени случаи като този, и обходи с лъча наоколо. Бавно и методично претърси влажния под за оръжието си, но то не се виждаше никъде. Успя да различи леки признаци на борба от кървавите отпечатъци на очевидно избягалия Д’Агоста, както и следите от босите крака на преследвача му.