Чтение онлайн

Той изгаси светлината и остана в мрака. Направи една бърза сметка и взе решение. Това същество, това зомби, бе държано от своите пазачи с ужасната цел да убива. На свобода, то представляваше смъртна заплаха и за двама им. А Пендъргаст имаше вяра на Д’Агоста — пълна вяра. Ако някой можеше да се грижи за себе си, това бе лейтенантът.

Но Нора — Нора още чакаше да бъде спасена.

Пендъргаст светна отново фенерчето и освети помещението. Беше истински некропол с дървени ковчези, положени върху редици повдигнати каменни пиедестали, някои струпани по два-три един върху друг, много от тях се бяха срутили и изсипали съдържанието си на пода. Изглеждаше сякаш голяма част от избените пространства на Вилата, първоначално строени с друга цел, бяха превърнати в складове за мъртъвци.

Но когато се обърна, приготвяйки се да поднови търсенето на Нора, забеляза с ъгълчето на окото си нещо — една необичайна гробница. Нещо в нея привлече вниманието му. Той се приближи да я изследва по-отблизо, и тогава — след кратък размисъл — сложи ръка отгоре.

Беше ковчег, направен от тежка оловна ламарина. Вместо да стои на постамент като останалите, той бе сложен в каменния под и само горната му част стърчеше над земята. Това, което задържа погледа на агента, беше открехнатият капак. Подземната гробница беше плячкосана, както изглежда, съвсем неотдавна.

Той се вгледа по-внимателно. През миналите векове оловото често е било използвано при погребения на важни персони заради консервиращите му качества. Като освети с фенерчето вътре, той забеляза колко внимателно е бил запечатан ковчегът — оловният капак беше запоен здраво към горната част. Но някой беше успял да го разбие с брадва, разсичайки безжалостно печата, бе откъртил капака и разкрил вътрешността. Бе направено не само съвсем скоро, но също и много припряно. Следите в мекия метал бяха отчетливи и ясни, нямаше белези от окисляване.

Пендъргаст надникна вътре. Тялото — мумифицирано в запечатаното обкръжение — беше грубо разместено, нещо бе изтръгнато от извитите му ръце, превърналите се в кости пръсти бяха счупени и пръснати, едната ръка бе изтръгната.

Той бръкна вътре и опипа прашния труп, преценявайки доколко е сух. Това се бе случило толкова скоро, че дори не бе имало време влажният въздух в помещението да нахлуе в ковчега. Плячкосването трябва да се бе случило преди не повече от трийсет минути.

Случайно съвпадение? Категорично не.

Пендъргаст насочи вниманието си към мъртвото тяло. Беше забележително добре запазен труп на възрастен мъж с гъста бяла брада и дълга бяла коса. Към очите му бяха притиснати две златни монети. Лицето беше спаружено като стара ябълка, изсъхналите устни разкриваха зъбите, кожата с цвят на фина стара слонова кост беше потъмняла. Тялото бе облечено в обикновени, прилични на квакерски, одежди — редингот в убит цвят, риза, кафява жилетка и светли панталони — но около гръдния кош дрехите бяха разкъсани и разбъркани при грабежа, копчета и парченца плат се виждаха разхвърляни в очевидно бясното претърсване. Върху раздърпаните дрехи Пендъргаст можеше да види следите от натиск, причинени от неголям предмет — вероятно контейнер.

Това, заедно с изпочупените пръсти, говореше достатъчно. Крадецът беше изтръгнал кутия от прашната хватка на ръцете на мъртвеца.

На пода зад ковчега Пендъргаст забеляза останки от нещо, което би могло да е единствено самата кутия, изтръгнатия прогнил капак. Той се наведе и се вгледа внимателно в него, подуши го, прецени размерите. Слабата миризма на пергамент затвърди първоначалното му впечатление, че кутията е съдържала документ с големина една четвърт от обикновен лист.

Пендъргаст бавно обиколи около капака на ковчега. В горния му край, отпечатан в оловото, той видя надпис, неясен от белезникавия цвят на окиса. Изтърка го с ръкава си и прочете написаното.

Пендъргаст се взира дълго в името върху гробницата. След това в един миг внезапно всичко си дойде на място и той разбра. Лицето му потъмня, когато си помисли за катастрофалната грешка, която бе направил.

Този плячкосан ковчег не беше случайност, маловажна, странична случка в шоуто — това бе главното събитие.

Създанието го нямаше — или Д’Агоста беше избягал от него, или то се бе отказало от преследването. Макар последното да не изглеждаше вероятно: въпреки че зомбито се влачеше тромаво, то притежаваше решимостта и силата на питбул. Може би, помисли си той, отсъствието му беше свързано с вълнението, което бе чул от горе, и което напомняше паническо бягство. Той се отпусна на влажния камък полузамаян, като си поемаше дъх на пресекулки, и бученето в главата му постепенно утихна. Още чуваше глухата глъчка от църквата.

Надигна се и седна. В този миг между китката и лакътя на лявата ръка го прониза остра болка. Опипа внимателно и почувства как костите се трият една в друга. Явно ръката му бе счупена.

— Пендъргаст? — произнесе той в мрака.

Никакъв звук.

Опита да се ориентира в плетеницата от тунели, но беше тъмно като в рог. Беше невъзможно да разбере какво разстояние е пробягал или докъде е стигнал. Като присвиваше очи от болка, той пъхна счупената си ръка в отвора на разкопчаната си риза, закопча я плътно и после запълзя по пода, докато здравата му ръка не напипа тухлена стена. Изправи се на крака и усети, че му прилошава. Гласовете над главата му не спираха, сега примесени с друг, много по-близък шум: виковете и крясъците, които отекваха срещу него от някъде другаде в мазето, бързо се приближаваха.

Което означаваше, че продължават да го търсят.

Той извика колкото му глас държи:

— Пендъргаст!

Никакъв отговор.

Фенерчето му го нямаше, но той си спомни за старата запалка „Зипо“, която носеше в джоба си — навик от времето, когато пушеше. Извади я и я запали. Намираше се в малко помещение с извита сводеста врата, водеща към тухлен тунел. Като се движеше бавно, така че да не влошава болката и гаденето, той се затътри нататък и се огледа. Оттатък имаше още тунели.