Чтение онлайн

— Ще я намеря, Лора — ако ще и това да е последната ми работа като офицер. Каквото и да изисква — без значение — моя лична задача е да видя, че Нора Кели не е умряла. И че виновните си плащат за това.

— Ето пак — намръщи се Лора. — Точно за това говорех. Ако искаш да спасиш Нора Кели, трябва да държиш емоциите си под контрол. Трябва да започнеш да се държиш отново като професионално ченге. Иначе следващият път няма да съм само аз наранена.

И без да каже друго, тя се обърна и напусна офиса, затваряйки силно вратата след себе си.

Когато пролетното слънце позлати кремавите стени и се изкачи по керамичните пазви на сводовете на Дакота, пред входа на сградата на 72-а улица, се разигра едно странно шествие. Двама прислужници излязоха през черните порти от ковано желязо, всеки държеше три куфарчета. Те бяха последвани от една жена в бяла униформа на медицинска сестра, която излезе от мрака на тунела на двора и зае позиция до портиерската будка. След това се появи Проктър и отиде до чакащия на тротоара Ролс Ройс, отвори задната врата и застана отстрани очаквателно. След доста време от вратата се показа дребна фигура, отпусната в инвалидна количка, бутана от втора медицинска сестра. Въпреки топлия ден на циганското лято фигурата бе толкова дебело увита в одеяла, маншони и шалове, че бе трудно да се определи полът й. Лицето беше скрито от голяма, отпусната бяла шапка. Под тъмните очила се показваше едно седефено цигаре.

Сестрата закара количката до чакащия Проктър. В този миг Пендъргаст изскочи от входа и се насочи към Ролса с ръце в джобовете.

— Няма ли начин да ви склоня да останете малко по-дълго, учителю? — попита той.

Човекът в инвалидната количка кихна оглушително.

— Не бих останал и минута повече, дори и ако самият Исус Христос ме беше помолил! — дойде киселият отговор.

— Нека ви помогна, мосю Бертен — каза Проктър.

— Един момент. — Изпод одеялото се показа бледа ръка, държаща спрей за нос. Тя го вдигна до едната трепкаща ноздра, и след като в нея бе изстреляно порядъчно количество от лековитото му съдържание, той бе върнат отново под одеялото. Тъмните очила бяха свалени и мушнати в пътната чанта, която изглежда никога не се отделяше от дребния мъж. — Можете да действате. Doucement, pour l’amour du ciel — doucement 35 !

С известно усилие Проктър и сестрата успяха да преместят Бертен от инвалидната количка и — под дъжд от проклятия — да го сложат на задната седалка в колата. Пендъргаст се приближи и се наведе до прозореца.

— Не се ли чувствате поне малко по-добре? — попита той.

— Не, и няма да се почувствам, докато не се върна обратно до блатата — ако изобщо успея. — Бертен погледна изпод одеялата, стискайки голямата си тояга, а очите му блестяха като черни мъниста. — И ти трябва да внимаваш, Алойзиъс — магията за смърт на онзи жрец е силна: стара и силна.

— Наистина.

— Как се чувстваш?

— Не съм зле.

— Виждаш ли! — обяви Бертен с известна триумфалност. Ръката се появи отново, затършува из натъпканата чанта и извади оттам малко запечатано пликче. — Разтвори това в шест унции отвара от корените на сарсапарила 36 и добави малко ленено масло. Два пъти дневно.

Пендъргаст прибра пликчето в джоба си.

— Благодаря, maitre. Съжалявам, че ви причиних такава неприятност.

За миг блестящите черни очи омекнаха.

— Пфу! Беше хубаво, че се видяхме след толкова години. Следващият път, когато се срещнем, обаче, ще е в Ню Орлиънс — няма да се върна в това място на мрака отново! — Той потрепери. — Желая ти късмет. Този Лоана Вилата е истински дявол. Дявол.

— Има ли още нещо, което трябва да ми кажете, преди да си тръгнете?

— Не. Да! — Дребният мъж се закашля и се сви отново. — Почти го бях забравил при тези си страдания. Онова малко ковчеже, което ти ми показа — онова, в стаята за доказателства… — Странно е.

— За онова ли става въпрос — от гробницата на Колин Фиъринг? Което повредихте?

Бертен кимна.

— Отне ми известно време да го осъзная. Но аранжировката на черепите и костите на капака… — Той поклати глава. — Пропорцията е необичайна, противоречаща сама на себе си. Би трябвало да следва Истинската Матрица: две към пет. Едва доловима разлика, но все пак разлика. Не си пасва с останалото. — Той махна презрително с пръсти. — Примитивно е, странно е.

— Анализирах сивкавия прах, който беше вътре в нея. Изглежда, че е обикновена дървесна пепел.

Поредно презрително махване с пръсти.

— Виждаш ли? Не си пасва с другите оби на Шариер и Вилата. Онези са безкрайно по-лоши. Защо този предмет не отговаря на матрицата, е загадка.

— Благодаря ви, учителю. — И Пендъргаст се изправи със замислено изражение върху лицето.

— Няма защо. А сега adieu 37 , скъпи ми Алойзиъс… adieu! Помни: разтваряш това в отвара от шест унции сарсапарила, два пъти дневно. — Бертен потропа по тавана на колата с върха на тоягата си. — Можете да тръгвате, добри ми господине! И не пришпорвайте конете, умолявам ви!

Отдел „Мултимедии“ на площад „Полиция“ №1 напомняше на Д’Агоста за контролна зала в подводница: гореща, натъпкана с електроника, задушна. Под ниския таван имаше най-малко двайсет души, приведени над терминали и уъркстейшъни. Някой ядеше, пикантната миризма на къри се носеше във въздуха.

Той спря и се огледа. Най-голямата група беше концентрирана в дъното, където се намираше кабинката на Джон Лоудър, началник на техническите служби към следствието. Д’Агоста тръгна нататък и чувството му за безсилие нарасна, когато видя, че Числит вече е там. Заместник-началникът се обърна, изгледа Д’Агоста и отново се върна в предишната си поза.

Лоудър седеше пред дигиталния си уъркстейшън — компютър с могъщ процесор под бюрото и двоен трийсетинчов монитор върху него. Въпреки предположението на Д’Агоста, съдебният техник бе настоявал, че са му нужни поне два часа, за да обработи и подготви видеото. До този момент бяха изминали деветдесет минути.

— Дай ми последните данни — каза Д’Агоста, когато се приближи.

Лоудър се отблъсна от бюрото.

— Става въпрос за MPEG-4 файл, изпратен по електронната поща до Отдела за радио и телевизионни новини.