Чтение онлайн

— Ще влезеш във Вилата — каза Естебан, — ще освободиш животните, и после какво?

— Точно каквото казах. Ще изгоним оттам убийците. Къде ще отидат си е тяхна работа.

— И после?

— После ще изгорим мястото, така че да не се върнат.

При тези думи Естебан бавно поклати глава.

— С хиляди хора около Вилата и вътре в нея, без достъп на пожарна, всеки палеж би довел до стотици мъртви. Мястото ще стане истински огнен капан. Ще загинат не само те, но и собствените ти привърженици.

Настъпи неловка тишина.

— Аз бих обърнал сериозно внимание на вероятността от пожар. Бих възложил пожарен контрол, избран от протестиращите, който да ги предпазваот подобна опасност. Ами ако обитателите, както онези побъркани от сектата на Уейко, вземат, че сами подпалят мястото, докато всички вие сте вътре?

Отново тишина.

— Благодаря ти, Алигзандър — каза Плок. — Трябва да призная, че повдигна резонен въпрос. Отказвам се от идеята за пожара. Ще обърнем надолу с главата мястото с голи ръце. Целта е да го направим необитаемо.

Чуха се възгласи на одобрение.

Естебан се намръщи, после поклати глава.

— Не мога да подкрепя такава инициатива. Аз съм известна личност с добра репутация. Съжалявам, просто не мога да си позволя да бъда свързван с такъв вид атака.

Разместване на столове и лек шепот.

— Това, разбира се, е твое право, Алигзандър — каза Плок хладно. — И трябва да кажа, че не съм съвсем изненадан, като се има предвид начина, по който ни заля със студена вода по време на последния ни сблъсък с Вилата. — Някой друг иска ли да се присъедини към мнението на господин Естебан?

Естебан се огледа. Никой не помръдваше. Можеше да прочете неуважението, дори презрението в очите на повечето от тях.

Той се изправи и излезе.

Когато сутрешното слънце обля прозорците, Д’Агоста седеше на бюрото си с ръце на клавиатурата и се взираше в екрана пред него. Стоеше в тази поза без да мърда може би от десет минути. Имаше милион неща, които трябваше да прави, а се чувстваше като парализиран. Сякаш се намираше в окото на ураган: всичко около него се въртеше бясно, а тук, в самия епицентър на огромната буря, нямаше нищо.

Внезапно вратата на офиса му се отвори. Той се обърна и видя Лора Хейуърд да влиза бързо. Изправи се веднага.

— Лора.

Тя затвори вратата зад себе си и се приближи до бюрото му. Виждайки ледения й поглед, Д’Агоста усети стомаха му да се свива болезнено.

— Вини, понякога можеш да си невероятен егоист и негодник — произнесе тя с тих глас.

Той преглътна.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво ли? Повишението ми беше отменено в последния момент. За което си виновен ти.

Известно време той я гледаше неразбиращо. После си спомни разговора в коридора на „Диджитал Върасити“, подметнатата заплаха на софтуерния бизнесмен.

— Клайн — каза той, отпускайки се на стола си.

— Дяволски си прав. Клайн.

Д’Агоста я изгледа. После сведе очи.

— Какво е направил?

— Дарил е пет милиона долара на Фондация „Дайсън“. При условие, че няма да бъда назначена в отряда за специални задачи.

— Не може да го направи. Това е подкуп. Това е срещу закона.

— О, я стига! Много добре знаеш как стават нещата в този град.

Д’Агоста въздъхна. Изпълни го справедливо възмущение, дори ярост, след което изведнъж се почувства уморен и отегчен.

— Рокър не е глупак — каза Лора горчиво. — Знае, че ще го разпънат на кръст, ако отхвърли подобно дарение — особено за такъв политически „горещ картоф“ като Фондация „Дайсън“. И аз съм гръмоотводът.

— Лора… Толкова съжалявам. Ти си последният човек, когото бих искал да видя пожертван. Но просто си върша работата. Какво се предполага, че трябва да направя — да позволя на този тип да се измъкне? Той наистина представлява интерес за нас. Заплашвал е Смитбак.

— Това, което се предполага, че трябва да направиш, е да действаш професионално. След убийството на Смитбак не си на себе си. Чух за онази твоя нескопосана заповед за претърсване, как си натрил носа на Клайн с нея. Знаеш, че на този тип малко му трябва, и въпреки това си го провокирал. И за да си отмъсти, се нахвърля на мен.

— Вярно е — опитвах седа го провокирам, направих погрешна стъпка. Той е от онези хора, които не могат да бъдат накарани да изгубят самообладание. Ако знаех, че ще си го върне на теб, не бих го направил. — Той наведе глава и започна да разтрива слепоочията си с пръсти.

— Какво мога да кажа? Тази работа означаваше за мен повече от всичко.

Думите й увиснаха във въздуха. Д’Агоста бавно вдигна поглед нагоре и очите им се срещнаха.

По прозореца на офиса му се чу глухо почукване. Той погледна и видя един сержант да стои на прага.

— Извинете, сър — каза той. — Мисля, че трябва да обърнете на канал две.

Без да каже дума, Д’Агоста отиде до телевизора, закрепен високо на стената, и натисна бутона. Любителско видео изпълни екрана; беше зърнесто, но той мигновено разпозна жената в кадъра като Нора Кели. Беше облечена в тънък болничен халат, със смъртно бледо лице. Изглежда се намираше в някакво подземие: грубо изсечени каменни стени, разхвърляна слама върху циментов под. Той гледаше как тя пристъпва несигурно към обектива.

— Помогнете ми — произнесе тя.

Картината рязко подскочи и прекъсна.

Д’Агоста се обърна към полицая.

— Какво е това, по дяволите?

— Появи се в мрежата преди петнайсет минути. Изпращат оригинала сега.

— Искам най-добрите съдебни експерти да се захванат с това. Веднага — разбрахте ли? Къде е било пуснато?

— Дойде по електронната поща.

— Проследете го.

— Да, сър. — Сержантът излезе.

Д’Агоста се отпусна и обхвана главата си с две ръце. Затвори очи. Измина цяла минута, преди да дойде на себе си. След това облиза устни и произнесе тихо: