Чтение онлайн

— Едно цяло селище в Манхатън не може да се приравнява до септична система.

Гласът на Уортик ставаше неравен, когато се ядоса, а по шията му избиваха червени петна.

— Септична система или цяло село — изграчи той — принципът е един и същ! Ако собственикът не възрази или не забележи, а вие използвате имота открито, тогава наистинапридобивате законови права. Приема се, че собствеността е била изоставена — не много различно от закона в корабоплаването за спасяване на имуществото при корабокрушение.

— Значи ми казвате, че градската управа никога не се е противопоставила на Вилата.

Мълчание.

— Ами, не знам.

— А може би са се противопоставили? Може би в някоя папка писмата си стоят? Обзалагам се…

Д’Агоста млъкна, когато една облечена в черно фигура се плъзна в стаята.

— Кой сте вие? — Гласът на Уортик прозвуча високо и тревожно. Д’Агоста трябваше да признае, че Пендъргаст имаше по-скоро смущаващо присъствие, когато човек го видеше за първи път — целият в черно и бяло, с кожа толкова бледа, че почти изглеждаше мъртъв, сребристите му очи бяха като току-що изсечени монети.

— Специален агент Пендъргаст, Федерално Бюро за Разследване, сър. — Пендъргаст се поклони леко. Бръкна в джоба на сакото си и извади кафяв плик, който сложи на бюрото и отвори. Вътре имаше фотокопия на стари писма върху бланки на Ню Йорк сити.

— Какво е това? — присви очи Уортик.

— Писмата. — Той се обърна към Д’Агоста. — Винсънт, моля те да простиш закъснението ми.

— Писма? — Уортик се намръщи.

— Писмата, в които жителите на града са изказвали неодобрението си от Вилата. Започват от 1864-та година.

— Откъде ги взехте?

— Имам изследовател в библиотеката. Отличен колега, силно ви го препоръчвам.

— Така-а — поклати глава Д’Агоста. — Значи ги намери. Никакви права за придобиване по давност и всякакви други глупости.

Петната по шията на Уортик се зачервиха още повече.

— Лейтенант, няма да започне процедура по изгонване срещу тези хора само защото вие и този агент на ФБР искате да го направите. Подозирам, че този ваш кръстоносен поход може да има нещо общо с определени религиозни практики, които намирате за осъдителни. Но тук изниква въпросът за религиозните свободи, също така.

— Свобода на религиите — да измъчват и да убиват животни… или още по-лошо? — изгледа го Д’Агоста с присвити очи. — Да бият полицай при изпълнение на дълга му? Да нарушават реда и спокойствието в квартала?

— Трябва да има съответна процедура.

— Разбира се — намеси се Пендъргаст спокойно. — Съответна процедура. И точно тук трябва да се намеси вашият офис — да възбуди съответната процедура. Именно по тази причина сме тук, за да ви предложим да го направите по възможно най-бързия начин.

— Този вид решения изискват дълго и внимателно проучване. Нужни са юридически консултации, събрания и проучване на документацията. Не може да се направи за една нощ.

— Само ако имахме времето, скъпи ми господин Уортик! Общественото мнение се движи срещу нас, дори докато говорим. Видяхте ли вестниците тази сутрин?

Червенината изби по цялото лице на Уортик и той започна да се поти. Изправи се в целия си скромен сто и шестдесетсантиметров ръст.

— Както казах, ще проучим проблема — повтори той, като ги избутваше към вратата.

По пътя надолу в асансьора, пълен със сънливи чиновници в сиви костюми, Пендъргаст се обърна към Д’Агоста:

— Колко прелестно, скъпи ми Винсънт, е да се види нюйоркската бюрокрация, бликаща от енергия и в действие.

Чакалнята на Терминал 8 на летище „Кенеди“ се намираше в основата на широка площадка за асансьори. Пендъргаст и Д’Агоста стояха заедно с шумна група внушителни мъже в черни костюми, държащи малки табелки с изписани върху тях имена.

— Кажи ми отново — каза Д’Агоста. — Кой е този тип? И какво прави тук?

— Мосю Бертен. Беше ни домашен учител, когато бяхме малки.

— Ние?Искаш да кажеш, ти и…

— Да. На мен и на брат ми. Мосю Бертен ни преподаваше зоология и естествена история. Бях заинтригуван от него — той беше очарователен и харизматичен човек. За съжаление, трябваше да напусне семейството.

— Какво се случи?

— Пожарът.

— Пожар? Искаш да кажеш, когато къщата ви е изгоряла? Да не би да е имал нещо общо с това?

Настъпи внезапна, хладна тишина.

— Та значи специалността на този човек е… зоология? А ти го викаш да дойде във връзка със случай на убийство? Пропускам ли нещо?

— По времето, когато мосю Бертен беше нает да ни преподава естествена история, той беше изключително добре осведомен за местните обичаи и легенди: вуду, оби и правене на магии.

— Очевидно ви е научил на повече от това да правите дисекция на жаба.

— Предпочитам да не мисля за миналото. Фактът е, че мосю Бертен знае по въпроса повече от всеки друг жив човек. Ето защо го помолих да долети тук от Луизиана.

— Наистина ли мислиш, че е замесено вуду?

— А ти не мислиш ли? — Пендъргаст обърна сребристите си очи към Д’Агоста.

— Мисля, че някакъв задник се опитва да ни накара да мислим, че е замесено вуду.

— Има ли разлика? Ах. Ето го.

Д’Агоста се обърна и трепна. Към тях вървеше слаб мъж, облечен във фрак. Кожата му беше почти толкова бледа, колкото тази на Пендъргаст, и носеше увиснала широкопола бяла шапка. На тежка златна верижка около врата му се поклащаше нещо с вид на спаружена глава. В едната си ръка държеше стара пътна чанта; с другата почукваше с масивна, резбована пръчка пред себе си. Не беше подходящо да се нарече пръчка, реши Д’Агоста; повече приличаше на бастун.А тоягабеше дори още по-добре. Мъжът приличаше на някакъв лечител от пътуващо медицинско шоу или на някой от лудите, които се разхождат из летището, защото вътре е по-топло, отколкото навън. Дори на място като Ню Йорк сити, където хората са виждали какво ли не, този чудак привличаше доста погледи. Беше придружен от един носач, който слезе с обезпокоителен брой куфари.