Чтение онлайн

Имаше и друга теория, която Пендъргаст, въпреки всички негови преструвки, изглежда приемаше сериозно: че Смитбак, както и Фиъринг, бяха възкръснали.

— Кучи син — промърмори той гласно, обърна се и излезе от залата във фоайето. Ченгето, което охраняваше входната врата, вписа напускането му и той излезе в студеното сиво октомврийско утро.

Погледна часовника си. Шест и четиридесет и пет. Трябваше да се срещне с Пендъргаст в центъра в девет. Като остави служебната кола, паркирана на Пето авеню, той тръгна по 53-та към Медисън, влезе в едно кафене и се отпусна на най-близкия стол.

Когато келнерката дойде, вече спеше.

В девет и десет сутринта Д’Агоста се отказа да чака Пендъргаст и тръгна от фоайето на Градския съвет към един анонимен офис във високите етажи на сградата, което му отне още десет минути, докато го намери. Най-накрая застана пред затворената врата на офиса и впери поглед в пластмасовата табелка:

Той почука силно два пъти.

— Влез — долетя слаб глас.

Д’Агоста отвори вратата. Офисът беше изненадващо просторен и удобен, с диван и две кресла от едната страна, бюро от другата и ниша, в която се бе свряла възрастна секретарка. Един единствен прозорец гледаше към гората от кули, които съставляваха Уол Стрийт.

— Лейтенант Д’Агоста? — попита мъжът иззад бюрото и посочи едно от креслата. Д’Агоста обаче седна на дивана: изглеждаше по-удобен.

Мъжът заобиколи бюрото и се настани на креслото. Д’Агоста го огледа бързо: дребен, слаб, зле прилягащ кафяв костюм, избръснат до синьо, кичури тънка коса, тръгващи от средата на оплешивяваща глава, нервно сновящи кафяви очи, малки треперещи ръце, стисната уста, самодоволно изражение.

Д’Агоста започна да сваля значката си, но Уортик бързо поклати глава.

— Не е необходимо. Всеки може да види, че сте детектив.

— Така ли? — Д’Агоста се почувства някак си засегнат. Осъзна, че е очаквал да бъде засегнат. Вини, момчето ми, просто се успокой.

Тишина.

— Кафе?

— Благодаря. Обикновено.

— Сузи, две обикновени кафета, ако обичаш.

Д’Агоста се опита да подреди мислите си. Беше изтощен.

— Господин Уортик…

— Моля ви, наричайте ме Марти. — Човекът полагаше усилия да се държи дружелюбно, отбеляза си Д’Агоста. Нямаше нужда да му отвръща с гадно поведение.

— Марти, тук съм, за да говорим за Вилата. Горе в Инууд. Знаете какво имам предвид.

Предпазливо утвърдително кимане.

— Четох статиите.

— Искам да знам защо, по дяволите, тези хора са окупирали общинска земя и са блокирали достъпа до обществен път — и им се разминава. — Д’Агоста не възнамеряваше да е толкова рязък, но така се получи. Беше дяволски уморен, за да му пука.

— Ами… — наведе се напред Уортик. — Виждате ли, лейтенант, има една точка от закона, наречена „забранително сервитутно право“ или „право на придобиване по владеене“ — той направи жест за кавички с нервно движение на пръстите си, — което казва, че ако парцел земя е бил зает без разрешение на собственика, но ползван открито и общоизвестно за определен период от време, тогава ползващата страна придобива известни законови права над собствеността. В Ню Йорк този период от време е двайсет години.

Д’Агоста гледаше втрещено. Казаното от този тип беше много шум без никакво съдържание.

— Съжалявам, не следих мисълта ви.

Въздишка.

— Изглежда жителите на Вилата живеят на тази територия поне от Гражданската война насам. Било е изоставена църква с многобройни допълнителни постройки, доколкото знам, и те просто са се заселили там. В Ню Йорк по онова време е имало много заселници, които са се настанили на държавна земя. Сентръл Парк е бил пълен с такива: малки ферми, кочини, колиби и тъй нататък.

— Но сега не са в Сентръл Парк.

— Наистина, наистина — заселниците били изгонени от Сентръл Парк, когато се взело решение това да стане парк. Но северният край на Манхатън е бил винаги нещо като ничия земя. Скалист и горист, неподходящ за селско стопанство или застрояване. Инууд Хил Парк не е съществувал до трийсетте години. По онова време жителите на Вилата са получили право на владение по давност.

Настоятелният назидателен тон на мъжа започваше да дразни.

— Вижте, не съм юрист. Знам само, че те нямат право на собственост над земята и са блокирали обществен път. Продължавам да чакам да ми обясните как е възможно това. — Д’Агоста скръсти ръце и се облегна назад.

— Лейтенант, моля ви. Опитвамсе да ви го обясня. Тези хора са там от сто и петдесет години. И са придобили право на собственост.

— Право да блокират градска улица?

— Може би.

— Значи според вас ако аз реша да барикадирам Пето авеню, всичко е наред? Имам право да го направя, така ли?

— Ще бъдете арестуван. Градът ще се противопостави. Законът за придобиване на владение по давност не би бил приложен.

— Добре, тогава, нахълтвам в апартамента ви, докато ви няма, живея си там, без да плащам наем двайсет години, и той става мой?

Кафетата пристигнаха, с мляко и изстинали. Д’Агоста гаврътна наведнъж половината. Уортик отпи от своето с шумно сърбане.

— Всъщност — продължи той, — би бил ваш, ако ползването на апартамента е било открито и общоизвестно, и ако аз никога не съм ви давал разрешение да сте там. Накрая вие бихте придобили право на собственост поради…

— Какво става, по дяволите — в комунистическа Русия ли се намираме или какво?

— Лейтенант, не аз съм писал закона, но трябва да кажа, че той е напълно основателен. Целта му е да ви защити, ако вие, да кажем, случайно построите септична система, която навлиза незаконно в съседски терен и този съсед не забележи или не възрази двайсет години — мислите ли, че трябва да я махнете, ако той я забележи след това?