Чтение онлайн

— Но ти никога не си ме канил да излезем — каза тя уклончиво.

— Ти никога не си имала желание за това. Неизменно излъчваш един и същ сигнал: „Не ме безпокой!“. Защо?

— Не намирам смисъл в това да излизаш с мъж, с когото работиш — отвърна тя. — Основен принцип.

— Не мога да го разбера. Но не за това говорим. Чувстваме се приятно заедно. И двамата го знаем. Но ти не искаш да се възползваш. Ето го и менюто.

Маниерът му се промени, оживи се.

— Специалитетите тук са ребърца и пикантна пържола с черен пипер — обясни той, а когато усети, че тя се колебае, просто й предложи: — Опитай пържолата. Фантастична е. Алангле — добави с надежда.

— Препечена — възрази Кейти.

Ужасеният му вид я накара да прихне.

— Разбира се, алангле.

Лицето му се проясни. Поръча салати със сос и печени картофи, после се облегна назад и впери изпитателен поглед в нея.

— Наистина ли не искаш, Кейти?

— Кое? Салатата? Пържолата?

— Не. И престани да се извиваш и да се изплъзваш. Добре. Не е честно от моя страна. Опитвам се да те притисна, а ти си притеснен слушател. Кажи ми какво правиш, когато не си в прокуратурата или у семейство Кенеди. Зная, че караш ски.

— Да. Имам една приятелка от колежа, която е разведена. Зимата, в която Джон почина, тя ме замъкна във Върмонт. Сега ние двете и още две двойки си наемаме жилище в Стоу през скиорския сезон. Отивам за събота и неделя, когато мога. Не съм голям скиор, но ми доставя истинско удоволствие.

— Едно време аз също карах — каза Ричард. — Трябваше да престана, защото си изкълчих коляното. Няма да е зле да пробвам отново. Може би някой път ще ме поканиш да дойда с теб. — Не изчака отговора й. — Моят любим спорт е ветроходството. Миналата пролет си взех лодката на Карибите и там обикалях от остров на остров… „Блясък на безоблачни дни с широки опънати платна, те се плъзгаха по вятъра сред зелени водни пръски…“ Ето ти и пържолата — завърши той шеговито.

— А пък ти цитираш Уилям Карлос Уилямс — измърмори тя.

Тайно се надяваше да бъде впечатлен, че бе разпознала цитата, но той не изглеждаше изненадан.

— Да, така е — отвърна той. — Гарнитурата е хубава, нали?

Вече бяха на кафето. Ричард бе успял да й разкаже за себе си.

— Докато следвах медицина, бях сгоден за момичето на съседите. Мисля, че знаеш… израснах в Сан Франциско.

— И какво стана? — попита Кейти.

— Постоянно отлагахме сватбата. Накрая тя се омъжи за най-добрия ми приятел, който и да е той. — Ричард се усмихна. — Шегувам се, разбира се. Джийн беше много хубаво момиче. Но нещо липсваше между нас. Една вечер, когато за четвърти или пети път обсъждахме дали да сключим брак, тя каза: „Ричард, ние се обичаме, но и двамата знаем, че има и нещо повече.“ Беше права.

— И никакво съжаление, никакви задни мисли? — попита Кейти.

— Не, наистина. Това беше преди седем години. Малко съм изненадан, че това „нещо повече“ не ми се беше случило досега.

Явно не очакваше някакъв коментар от нейна страна. Вместо това заговори за случая „Луис“.

— Вбесява ме. Всеки погубен живот ме кара да се чувствам така. Ванджи Луис беше млада жена. Пред нея трябваше да има още дълги години.

— Значи ти си убеден, че не е самоубийство?

— В нищо не съм убеден. Необходима ми е още много информация, преди да съм готов с окончателната преценка.

— Не виждам Крис Луис в ролята на убиец. Днес е твърде лесно да получиш развод, ако искаш да си свободен.

— Има и друга гледна точка. — Ричард стисна устни. — Нека да престанем с това.

Беше почти десет и половина, когато свиха в алеята към дома на Кейти. Ричард погледна шеговито красивата къща от дялан камък.

— Колко голямо е това място? — попита той. — Искам да кажа… колко стаи има?

— Дванадесет — отвърна Кейти с неохота. — Това е къщата на Джон.

— Не съм си мислел, че си я купила със заплатата на помощник-прокурор — изкоментира Ричард.

Тя понечи да отвори вратата на колата.

— Изчакай — каза той. — Ще мина от другата страна. Все още може да е хлъзгаво.

Тя не беше планирала да го покани вътре, но той не и даде възможност да му каже лека нощ на вратата. Взе ключа от ръката й, тикна го в ключалката, завъртя го, отвори и я последва вътре.

— Няма да стоя — каза й, — но признавам, че съм обзет от непреодолимо любопитство да видя къде живееш.

Кейти светна лампите. Наблюдаваше с известна неприязън, докато той оглеждаше вестибюла и после всекидневната. Накрая даже подсвирна.

— Много, много хубаво. — Приближи се до портрета на Джон и внимателно го огледа. — От онова, което съм чувал, си го е бивало.

— Да, така е. — Кейти осъзна с неудобство, че почти на всяка масичка имаше снимка на тях двамата с Джон. Ричард ги разглеждаше една по една.

— Пътуване в чужбина?

— Меденият ни месец. — Устните й бяха сковани.

— Колко време бяхте женени, Кейти?

— Една година.

Той видя как за миг лицето й придоби болезнено изражение, в което се съдържаше и още нещо. Имаше изненада, сякаш все още не можеше да преодолее изумлението как е могло да се случи.

— Кога разбрахте, че е болен? Чух, че било рак.

— Малко след като се върнахме от пътешествието.

— Тъй че ти никога не си имала нещо повече от този меден месец, нали? После вече е било бдение край мъртвец. Съжалявам, Кейти. Работата ми ме прави суров… притъпява чувствата ми, понякога дори в моя вреда, предполагам. Сега тръгвам. — Той се поколеба. — Не дърпаш ли тези завеси, когато си сама?

Тя сви рамене.

— Защо? Никой няма да дойде да ме гледа.

— Точно ти, повече от всички останали, трябва да си наясно с огромния брой кражби с взлом. А в този район представляваш великолепна мишена, особено ако някой знае, че живееш сама. Не възразяваш, нали?

И без да изчака отговор, отиде до прозореца и дръпна плътно завесите.

— Сега тръгвам. Ще се видим утре. Как ще отидеш на работа? Колата ти ще бъде ли готова?

— Не, но от сервиза ще ми дадат друга. Ще ми я оставят сутринта.

— Добре. — За момент застина с ръка на дръжката, а после с много правдоподобен ирландски акцент продължи: — Оставям те, Кейти Скарлет. Заключи се. Не бих искал някой натрапник да се вмъкне в Тара. — Наведе се, целуна я по бузата и тръгна.

Кейти с усмивка затвори вратата. В съзнанието й проблесна спомен. Беше петгодишна и весело си играеше в калния заден двор, облечена с великденската си рокличка. Възмутеният вик на майка й. И после веселият глас на баща й, който страхотно имитираше Джералд О’Хара: „Това е земята, Кейти Скарлет.“ А после с обезоръжаващо ласкав глас към майка й: „Не й се ядосвай. Всички добри ирландци обичат земята.“