Чтение онлайн

Д’Агоста потътри крак по калдъръма, мислейки какво друго да попита. Мъжът не им беше казал нещо, което вече да не знаеха.

Пендъргаст внезапно заговори отново.

— Хубаво имение си имате тук, господин Естебан. Държите ли коне?

— Категорично не. Не одобрявам робството на животни.

— Кучета?

— Животните са предопределени да живеят на воля, а не да бъдат унижавани да служат на човека.

— Вегетарианец ли сте, господин Естебан?

— Естествено.

— Женен ли сте? Деца?

— Разведен, без деца. Но вижте…

— Защо сте вегетарианец?

— Убиването на животни за удовлетворяването на апетитите ни е неетично. Да не споменаваме вредата за планетата, разхищението на енергия, докато милиони умират от глад. Както и тази ваша отвратителна кола — съжалявам, не искам да ви обиждам, но няма оправдание за това да се возиш в кола като тази. — Устните на Естебан се изкривиха неодобрително и за миг неговото лице напомни на Д’Агоста една от монахините, която го удряше с линеала по ръката за това, че говори в час. Запита се как ли Пендъргаст ще приеме това, но лицето на агента остана напълно спокойно.

— Има доста хора в Ню Йорк сити, които практикуват религии, в които се допускат жертвоприношения на животни — Сантерия 17 , Странгити 18 и други — каза агентът. — Защо се фокусирате върху Вилата?

— Защото са най-известните и от най-отдавна. Все отнякъде трябва да започнем.

— Колко хора членуват във вашата организация?

Естебан изглеждаше затруднен.

— Ами, Рич е човекът, който може да ви даде точния брой. Мисля, че сме няколкостотин души.

— Четохте ли последните статии в „Уест Сайдър“, господин Естебан?

— Да.

— Какво мислите?

— Мисля, че онази репортерка е напипала нещо. Както казах, тези хора са побъркани. Вуду, оби… Разбрах, че дори земята не е тяхна, че са един вид незаконни заселници. Градската управа трябва да ги изгони.

— И къде да отидат?

Естебан се изсмя кратко.

— Не ме интересува, да отидат по дяволите, ако искат!

— Значи смятате, че е окей да се измъчват хора, но не и животни?

Смехът секна в гърлото на Естебан. Той внимателно изгледа агента.

— Това е просто израз, господин…?

— Пендъргаст.

— Господин Пендъргаст. Свършихме ли?

— Не мисля.

Д’Агоста беше изненадан да чуе внезапната острота в гласа на Пендъргаст.

— Е, аз пък мисля.

— Вярвате ли във вуду, господин Естебан?

— Питате ме дали вярвам, че някои хора практикуват вуду, или дали вярвам, че магията наистина действа?

— И двете.

— Вярвам, че онези фанатици там, във Вилата, практикуват вуду. Дали вярвам, че съживяват мъртъвци? Кой знае? Не ме интересува. Просто искам да се махнат.

— Кой финансира организацията ви?

— Тя не е моя. Аз съм само неин член. Получаваме голям брой малки дарения, но ако трябва да кажем истината, аз съм главният поддръжник.

— Става въпрос за организация по член 501(c)(3) — освободена от данъци?

— Да.

— Откъде получавате вие парите си?

— Печелех добре във филмовия бизнес — но, честно да ви кажа, не виждам вас какво ви интересува. — Естебан свали брадвата от рамото си. — Въпросите ви изглеждат несвързани и безсмислени, господин Пендъргаст, и вече се уморих да отговарям на тях. Така че, бихте ли били така любезни да се качите обратно в скъпото си и усмърдяващо въздуха чудовище, и да се разкарате от имота ми?

— С най-голямо удоволствие. — Пендъргаст направи полупоклон и с лека усмивка на лицето се качи в Ролса, следван от Д’Агоста.

Когато тръгнаха обратно към града, Д’Агоста се размърда в седалката си и се намръщи.

— Какъв самодоволен позьор. Обзалагам се, че не се отказва от стек алангле, когато никой не го гледа.

Пендъргаст се беше загледал през прозореца, потънал в собствените си размисли. При тези думи се обърна.

— Виж ти, Винсънт! Наистина вярвам, че това е един от най-проникновените коментари, които съм те чул да правиш днес. — Той извади едно тънко контейнерче от стиропор от джоба на сакото си, свали капачката му и го подаде на Д’Агоста. Вътре имаше абсорбиращ тампон, сгънат на две, заедно с етикет, прикрепен към разкъсано парче от полиетиленова обвивка. Миришеше на гранясало месо.

Д’Агоста се дръпна и му го върна бързо.

— Какво е това, по дяволите?

— Намерих го в боклука в хамбара. Според този етикет някога е съдържало печено агнешко, по 19,99 долара за фунт.

— Не ме занасяй.

— Отлична цена за такова парче. Изкушавах се да попитам господин Естебан кой е месарят му. — И Пендъргаст затвори контейнера, сложи го на кожената седалка между тях, облегна се назад и възобнови разглеждането на отминаващия зад стъклата пейзаж.

Нора Кели зави зад ъгъла на Пето авеню и се насочи по Западна 53-та улица с чувство на боязън. Оттатък улицата, в градината от скулптури на Музея за модерно изкуство, се носеха вихрушки от кафяви и жълти листа. Беше привечер и в остротата на въздуха се долавяше предзнаменование за настъпващата зима. Тя бе тръгнала по обиколен път от Музея — първо с градски автобус през парка, след това с метрото — с извратената надежда за авария, претоварен трафик, каквото и да е, което би й дало извинение да избегне онова, което й предстои. Но като никога общественият транспорт беше ефективен.

И сега тя бе тук, на крачки от дестинацията си.

Стъпките й от само себе си се забавиха, след което спряха. Тя бръкна в чантата си, извади кремавия плик, адресиран на ръка до Уилям Смитбак Джуниър и гости. Издърпа отвътре картичката и я прочете може би за стотен път.