Чтение онлайн

Това бе доста лично. Кейтлин се пресегна да отвори вратата по-широко и прочисти гърлото си. В лабораторията отзад цареше ред. Половин дузина керамични парчета лежаха на една работна маса до малък лаптоп. Жената, която говореше по телефона, я погледна. Беше слаба, привлекателна, с боядисана в бронзово-златист цвят коса, която се сипеше по раменете й, и объркан поглед в лешниковите очи.

— Скип — произнесе жената. — Ще ти се обадя пак. Да. Добре, довечера. — Тя затвори и се изправи иззад бюрото. — Мога ли да ви помогна?

Кейтлин си пое дълбоко дъх.

— Нора Кели?

— Точно така.

Кейтлин извади журналистическия си пропуск от чантата си и й го подаде.

— Аз съм Кейтлин Кид, от „Уест Сайдър“.

Нора Кели изведнъж избухна:

— Авторката на онази отвратителна статия? — Гласът й беше остър, изпълнен с гняв и скръб.

— Госпожо Кели…

— Пълен боклук. Още една такава и може да получите покана от „Уикли Уърлд Нюз“. Предлагам ви да напуснете, преди да съм извикала охраната.

— Чели ли сте всъщност статията ми? — избухна Кейтлин.

По лицето на Нора премина несигурност. Кейтлин беше предположила вярно: тази жена не беше чела статията й.

— Получи се добър материал, верен на фактите и безпристрастен. Аз не пиша заглавията, само отразявам новините.

Нора направи крачка напред и Кейтлин инстинктивно се отдръпна. В продължение на миг Нора я гледа с втренчени, пламтящи очи. След което се върна до бюрото си и вдигна телефона.

— Какво правите? — извика Кейтлин.

— Обаждам се на охраната.

— Госпожо Кели, моля ви, не го правете.

Нора спря да набира и зачака телефонът от другата страна да звънне.

— Само си причинявате болка. Защото аз мога да ви помогна да намерите убиеца на съпруга си.

— Да? — произнесе Нора в слушалката. — Нора Кели е, от лабораторията по антропология.

— И двете искаме едно и също — изсъска Кейтлин. — Моля ви, позволете ми да ви покажа как мога да ви помогна. Моля ви.

Тишина. Нора я изгледа, след което каза в телефона.

— Съжалявам, набрала съм погрешен номер. — Тя бавно остави слушалката на мястото й.

— Две минути — произнесе тя.

— Окей. Нора — мога ли да ви наричам Нора? Познавах съпруга ви. Споменавал ли ви е за мен? Често се засичахме на журналистически мероприятия, пресконференции, сцени на местопрестъпления. Понякога тичахме след една и съща история, но… ами… за мен беше малко трудно, неопитен репортер в сензационен таблоид като „Уест Сайдър“… да се съревновава с „Таймс“.

Нора не каза нищо.

— Бил беше добър човек. Казвам ви — двете с вас имаме обща цел — да намерим неговия убиец. Всяка от нас има уникални ресурси на разположение; ще ги използваме. Вие го познавате по-добре от всеки друг. А зад мен стои вестник. Можем да обединим талантите си и да си помогнем една на друга.

— Все още очаквам да чуя как.

— Знаете за онази история, върху която работеше Бил, за правата на животните, нали? Беше ми споменал за нея преди няколко седмици.

Нора кимна.

— Вече казах това на полицията. — Тя се поколеба. — Мислите ли, че има връзка?

— Интуицията ми подсказва. Но все още нямам достатъчно информация. Кажете ми нещо повече, ако знаете.

— Става въпрос за онази история с жертвоприношенията на животни в Инууд. В началото около това се вдигна голям шум, после всичко секна. Но Бил продължи да се интересува. Остави я на заден план, но продължи да търси други гледни точки.

— Много неща ли ви е казвал?

— Имах чувството, че някои хора не са били в особен възторг от интереса му, но не е нещо ново. Нищо не го правеше по-щастлив от това да изкарва хората от равновесие. И по-специално — неприятните. Страшно ненавиждаше типовете, които малтретират животни. — Тя си погледна часовника. — Изтекоха трийсет секунди. А вие все още не сте ми казали как можете да ми помогнете.

— Аз съм неуморен изследовател. Питайте когото и да е от колегите ми. Знам как да се оправям с полицията, с болниците, с библиотеките, с моргата — искам да кажа — с вестникарската морга, сиреч със справочния отдел. Журналистическата карта ми осигурява достъп до места, до които вие не можете да стигнете. Мога да посветя нощите и дните си на това, двайсет и четири часа, седем дена в седмицата. Вярно е, че искам история. Но в същата степен искам да постъпя правилно по отношение на Бил.

— Двете ви минути свършиха.

— Окей, тръгвам си. Искам да направите нещо — колкото за себе си, толкова и за мен. Извадете записките му по темата. По въпроса с правата на животните. Дайте да ги прегледам. Помнете: ние, репортерите, се грижим за своите. Искам да стигна до дъното на това почти толкова, колкото и вие. Помогнете ми да го направя, Нора.

При тези думи тя се усмихна кратко, подаде на Нора визитната си картичка, след което се обърна и излезе от лабораторията.

Ролс Ройсът мина през двойните порти на тухлената стена, декорирана с пластмасов бръшлян, небрежно закрепен отпред. Една табелка сред бръшляна информираше посетителите, че са дошли в „Шепнещите дъбове“ — гробищен парк и Мавзолей. Отвъд стената се простираше огромна зелена ливада, граничеща с наскоро засадени дъбови дръвчета, които се поддържаха изправени от телена мрежа. Всичко беше ново и грубо. Самото гробище на практика бе празно и Д’Агоста виждаше местата, където се съединяваха чимовете трева. В един ъгъл стърчаха половин дузина огромни, полирани надгробни плочи от гранит. Напред, в средата на поляната, се издигаше мавзолей — бял като кост, груб и лишен от всякаква украса.