Чтение онлайн

— Те ме мислят за Ай’оа?

— В този смисъл, да.

— И за всеки нов посетител ли устройват такова пиршество?

Той ме поглежда.

— Не. Само за теб, защото носиш знака, а също и за баща ми, защото обичаше майка ми и се доказа като приятел на селото.

Не съм сигурна дали съм поласкана или изплашена. Ако ме разглеждат като една от тях, какво ще очакват в замяна? Защо изобщо се върнах тук? Нима си мислех, че по цял ден ще танцуваме и ще се смеем всеки път, когато дойда? Какво очаквам от тях?

— Ейо — прошепвам аз, — не знам какво да правя.

Той ме поглежда весело, сякаш съм му задала много глупав въпрос.

— Просто се дръж нормално.

Едно момиченце, което ми стига до кръста, се затичва към Ейо и се покатерва на гърба му. Той се засмива и се опитва да я погъделичка, но тя го дръпва за косата и това го спира. Разпознавам я от предишното си идване. Тя се въртеше около мен с часове и наблюдаваше всичко, което правя, с огромни любопитни очи.

— Ейо! — изписква тя — Ти я върна! Както каза!

Усмихвам й се. Английският й е много добър.

— Ако кажа, че отивам до реката да хвана риба — отговаря той, — винаги се връщам с риба. Защо се усъмни в мен, Ейми?

— Не се усъмних и за миг, но Пичира и Акуе казаха, че не можеш, защото светещата ограда ще те спре. — Тя ме поглежда над рамото му. — Здрасти, птичке Пиа! Къде е ягуарът ти?

— Здравей — отговарям срамежливо. — Алай не можа да дойде днес. Името ти е Ейми? Много е хубаво.

— Означава пакостлива — казва Ейо.

— Означава перфектно дете — поглежда тя от Ейо към мен със закачлива усмивка. — Ейо казва, че ти си перфектна, птичке Пиа. Казва, че си най-перфектното момиче, което някога е виждал.

Ейо почервенява, изтърсва я от гърба си и изревава, че ще нахрани някоя анаконда с нея. Тя се скрива зад мен, пищи и се смее, а аз също се засмивам и я скривам от него.

— Така ли? — питам. — И какво друго казва?

Тя прилепва устни към носа си и мисли.

— Че очите ти са като късчета небе, които се виждат през листата… и че като дъжд, отмиващ тинята от листата, ти… как го каза? А, да. Че ти отмиваш мрака от света.

— Той… той е казал това? — Сега е мой ред да се изчервя. Ейо ни хваща за ръце.

— Хайде, ужасно дете такова. Нека покажем на Пиа къде плуваме.

— Ето тук! — съобщава Ейми.

Вече знам, че никога няма да се радвам на басейна си, не и след това. Кристален водопад, висок шест метра, се спуска в дълбок, спокоен тюркоазен поток. Орхидеи и хеликонии, натежали от розови, червени и лилави цветове, висят над водата, сякаш пият от нея.

Ейо с вик се покатерва на върха на водопада и се хвърля надолу. Пада с плясък във водата и ни измокря.

— Толкова е тъп — казва Ейми. — Ела, птичке Пиа! Не е забавно да се плува с Ейо, винаги гледа да ме напръска.

Тя грабва ръката ми и ме повежда по течението, на петдесетина метра от водопада, където потокът е плитък и широк, а дъното — покрито с камъчета. Водата блести златиста на слънчевата светлина, процеждаща се през дърветата.

— Това е нашето най-тайно място — прошепва тя и коленичи на брега.

— Каква е тайната му? — питам.

— Погледни във водата.

Коленича до нея, навеждам се над потока и го виждам. Не слънчевата светлина прави водата златна. Вътре има истинско злато. Камъчетата на дъното са покрити с лъскави петънца; сигурно са няколко шепи.

— Това истинско злато ли е? — питам.

Тя кимва.

— Не можем да кажем на никой външен човек. Видят ли злато, караиба се превръщат в чудовища и са готови да унищожат всичко, за да се доберат до него. Така казва Ачири. Затова никога не казваме на караиба за него.

— Аз съм караиба — изтъквам. Думата на Ай’оа за чужденец вече е записана в паметта ми.

— Капукири каза, че имаш сълзите на Миуа в себе си, това те прави една от нас.

— Но аз живея в Литъл Кейм.

— Не си длъжна. Можеш да живееш с нас.

— Не мога. Литъл Кейм е домът ми.

— Тогава защо идваш при Ай’оа?

Обръщам се с гръб, за да не види объркването в очите ми. Как да обясня на едно седемгодишно дете, че то представлява всичко, което ми е било отказано в Литъл Кейм? Защото си млада и свободна в джунглата. Ти си смъртна, но вместо да се вкопчваш в надеждата за безсмъртие, прегръщаш всеки следващ ден, без никога да се тревожиш за утрешния.

Тя коленичи до мен и се взира в небето.

— Била ли си някога на самолет? — пита внезапно.

Усмихвам се унило.

— Не. Или поне все още не. Никога не съм напускала джунглата.

— Ох — въздъхва тъжно Ейми. — Винаги съм искала да се кача на самолет. Да се нося над дърветата като птица.

Поглеждам през балдахина към петънцата небе. Виждала съм два самолета през живота си — веднъж, когато бях на пет и веднъж, когато бях на дванайсет. Летяха толкова високо и бяха толкова малки, че едва се забелязваха. Чичо Антонио веднъж ми каза, че сме прекалено далеч от градове, за да виждаме много самолети, но въпреки това в Литъл Кейм има достатъчно дървета, които скриват комплекса от всеки поглед от въздуха.

— Къде би искала да отидеш? — питам Ейми.

— Папи на Ейо ни разказа за места, където няма дървета. Там понякога всичко е само километри сгради, направени от бетон. На други места има само пясък, толкова много, че не можеш дори да му видиш края.

Опитвам се да си представя такава гледка, но ми се струва невъзможно.

— Никога не съм напускала джунглата.

Ейми ме хваща за ръка и се усмихва широко. Двата й предни зъба са леко раздалечени.

— Един ден ще отидем. Ти и аз, на самолет. Ще отидем до Китай и Америка, и Антарктида.