Чтение онлайн

Знам всичко това, но Бабо е любимият обект на изследване на чичо Уил. Баща ми рядко изрича повече от три думи на ден, но ако го споменеш, може да стане приказлив като доктор Непохватка. Или ще говорим за Бабо, или ще имам един много тих урок.

— Очарователно — казвам.

— Знам, знам! — весело клати глава чичо Уил, доволен, че съм разбрала радостта, която носят титановите бръмбари.

Докато той бърбори за Бабо, единственото, върху което успявам да се съсредоточа, са опитите на чудовищно грамадния бръмбар да се покатери върху микроскопа. Чичо Уил го вдига, като внимава пръстите му да са по-далече от щипците.

— Виж колко е силен. — Той взема молив и го разклаща над главата на Бабо. Бръмбарът изглежда се интересува доста повече от това да се измъкне от хватката на чичо Уил, отколкото от молива, и аз колебливо се намръщвам.

Внезапно Бабо хваща молива с щипците си и го разполовява. Изскимтявам и скачам от стола, чичо Уил се разсмива и започвам да се чувствам като идиот.

— Сряза го на две! — Притискам се към терариума, пълен с мравки, и не желая да съм и на сантиметър по-близо до този звяр.

— Искаш ли да го подържиш?

— Не! — Залитам назад и фермата за мравки се разлюлява.

Чичо Уил надава безмълвен стон, пуска Бабо на пода и се втурва към мен. Изумена, аз се чудя какво става и чак тогава осъзнавам, че фермата за мравки е на път да падне от стойката си. Баща ми се хвърля напред и я задържа, докато отново застане стабилно. На челото му избиват капчици пот и виждам, че трепери.

— Чичо Уил? Извинявай, не исках да прекатуря мравките…

— Не са просто мравки, дете! — Той се взира почти трескаво в терариума. — Eciton burchellii. Или поне бяха Eciton burchellii преди експериментите.

— Експерименти?

Чичо Уил прехапва устни. Изглежда няма желание да говори за това, но аз се взирам многозначително в него и чакам отговор. Бабо е изчезнал в най-далечния ъгъл на стаята, където го чувам да рови в купчина изхвърлен стиропор.

— Аз… разработвах формула, главно с Ilex paraguariensis…

— Стероид — отбелязвам. Виждам листата, разпилени по масата.

— Да. Понякога няма ефект. Понякога подтиква обектите да бягат в кръг, докато не умрат от изтощение. Но този път…

— Изражението на чичо Уил е мрачно. — Този път е различно.

Премествам поглед от него към мравките. Големи са за мравки, но не уродливо големи като Бабо. Терариумът не е запълнен с пясък и кал, за разлика от обичайните ферми за мравки, в които има листа и пръчки, имитиращи дъждовната гора. Осъзнавам, че има много, много повече мравки, отколкото съм забелязала в началото. Това на дъното на терариума, което взех за горен пласт на почвата, всъщност е жив килим от мравки.

— Eciton burchellii са армия мравки — казвам. — Месоядни, ловуващи на рояци.

Той кима.

— Точно така. Но стана грешка. Порязах си пръста на счупена стъкленица, докато правех формулата. Помислих, че съм я изчистил, но по-късно открих, че една капка е паднала в сместа. — Гласът му трепери и той продължава дрезгаво. — Мравките… жадуват за човешка плът.

— Какво?

Чичо Уил ми показва пръст, увит с парцалче, и си прочиства гърлото, но гласът му продължава да трепери.

Пръстът изглежда така, сякаш е бил потопен в киселина. Кожата е червена и обезобразена, в резултат на работата на стотици мънички челюсти.

— Нападнаха ме. Отидох до терариума да им сменя водата и те просто… ме нападнаха.

Човекоядни мравки. Чела съм за видове мравки, които могат да разкъсат човек, но никога за такива, които предпочитат конкретно хора.

— Ако избягат на свобода…

— Подготвил съм се за такова малко вероятно събитие. — Той посочва бялата кутия на стената. В нея има широка червена ръкохватка.

— Аларма за извънредни случаи — казвам аз, разпознавайки я веднага. Има по една във всяка сграда в Литъл Кейм, дори в стъклената къща. Ако дръпнеш ръкохватката, ще се задействат силни аларми из целия комплекс — сигнал всички да се евакуират моментално. Доколкото знам, алармите никога не са били задействани.

— И имам това — добавя чичо Уил. Той отваря металната кутия под терариума. Пълна е със спрейове срещу насекоми. Почуквам по терариума. Вместо да се разпръснат, мравките се покатерват една върху друга и се мъчат да захапят пръста ми през стъклото.

— Да се надяваме, че никога няма да ни се наложи да го използваме — казвам. — Защо просто не се отървеш от тях, преди да избягат и да изядат всички?

Чичо Уил взима Бабо и го връща в клетката му.

— Все още може толкова много да се научи от тях — казва той леко свенливо. — Рискът си струва.

Докато оправя бъркотията след Бабо, разсеяно потропвам по петриевата паничка с вода и гледам вълничките по повърхността й. Умът ми е изпълнен със спомена от предишната нощ, особено колко обезпокоително сини бяха очите на Ейо, когато осветих лицето му с фенера си. Изведнъж ми идва една мисъл.

— Чичо Уил?

— Хм?

— Кога за първи път излезе от Литъл Кейм?

Той сбръчква чело, докато измита парчетата стиропор в кошчето.

— Сигурно бях на девет. Излязохме с доктор Сато за час-два, за да събираме паяци.

— На девет! Толкова малък? — изправям се възмутена.

— Нещата… — той спира, устата му потръпва. — Нещата тогава бяха различни.

Опитвам се да сдържа раздразнението си от тази несправедливост. Причината да задавам въпроса е друга.

— Имаш предвид преди инцидента?

— Да.

— И виждал ли си някога хората, които живеят в джунглата?

— Туземците ли? — Той вдига рамене. — Няколко пъти. Защо?

— Те какви са?

— Не общуват с нас, освен ако не търгуваме — намръщва се той. — Чакай. Не знам дали Паоло би искал да ти кажа всичко това.