Чтение онлайн

В отговор чувам почукване на вратата.

Сърцето ми подскача до гърлото като маймуна по дърво. Намачквам картата, без да си правя труда да я сгъвам. Алай крачи напред-назад и леко ръмжи.

— Пиа? Вътре ли си?

Майка ми е. Бързо натъпквам картата под леглото, премествам стола настрана, отварям вратата и си придавам невинен вид.

— Да?

Тя оглежда стаята.

— Може ли да вляза?

— О-о! — Сърцето ми бие по-бързо. — Да.

Тя минава покрай мен и сяда на леглото. Обръщам се с лице към нея и виждам, че единият край на картата се подава под леглото точно между краката й. Преглъщам и се опитвам да не гледам натам.

— Какво искаш?

— Нося ти подарък. — Тя ми подава малък плик.

Ха, тази вечер тя е пълна с изненади. Като се опитвам да не изглеждам прекалено слисана, вземам плика и го отварям. Вътре има стара снимка на три деца — две момчета и едно момиче. Поглеждам към нея.

— Ти, чичо Уил и чичо Антонио?

Тя кимва.

— Беше преди…

Преди инцидента. Разглеждам снимката по-отблизо. Тримата са на не повече от десет години, прегърнали са се през раменете и се усмихват. Никога не съм виждала снимка, на която да са млади. И никога не съм виждала такава усмивка на лицето на майка ми. Момичето на снимката изглежда безгрижно и щастливо — думи, които никога не бих използвала за майка ми. Винаги съм я познавала единствено като сдържана и обективна — онзи вид учен, който чичо Паоло толкова цени и поради което му асистира в повечето експерименти.

— Кой е това? — питам и присвивам очи към размазаната фигура на заден план.

Тя взима снимката и я разглежда, а после пребледнява.

— Това… никой.

— Какво имаш предвид под никой?

— Това е… дядо ти. Не бях забелязала, че и той е в кадър, иначе нямаше да…

Грабвам обратно снимката и се взирам.

— Моят дядо. — Когато вдигам очи, виждам, че лицето й е изопнато. — Каза ми, че той и другите от неговото поколение са напуснали Литъл Кейм, за да започнат живот във външния свят.

— Да, казах ти, така е. — Тя се изправя и прокарва ръце през косата си. — Явно е било преди това.

Тръгва към вратата, а после се връща. Стъпвам настрани, така че кракът ми да скрие подаващия се край на картата. Майка ми протяга ръце.

— Върни ми я.

Шокирана, автоматично дръпвам снимката към мен.

— Защо?

— Върни ми я. Беше глупав подарък. Емоционален. Паоло няма да одобри. Не знаех, че ба… че дядо ти е на тази снимка.

— Тя е моя. Ти ми я даде. Ще я задържа.

— Дай ми я, Пиа! — Гласът й е твърд и студен.

Наполовина не вярвам на ушите си, но бавно й подавам снимката. Ето това е майката, която познавам. Взискателна. Строга. Въпреки че се възхищавам на хладния й разум в лабораторията, когато сме си у дома в стъклената къща, понякога ме дразни. Понякога ми се иска да живея с баща си, вместо с нея, но никога няма да й го кажа.

Тя накъсва снимката на парчета.

— Това парти, танците… не беше добра идея. За момент се отпуснах. Не биваше да ти я показвам.

Мълча и стискам зъби от яд.

Тя пъхва парчетата от снимката в джоба си.

— Лека нощ, Пиа.

Затварям вратата след нея и оставам там за момент, като се чудя какво се случи току-що и защо съм толкова разстроена. Иска ми се да не ми беше показвала тази снимка. Беше много нетипично за нея да прояви такава сантименталност и да, вярно е, че чичо Паоло не би го одобрил.

Все пак ми се иска да ми беше оставила снимката. Отпускам се на колене на килима и прегръщам Алай през меката шия.

— За малко да ме хване.

В отговор той ме облизва по бузата — езикът му е грапав като шкурка.

Пропълзявам напред и напъхвам обратно под леглото края на картата, после размислям и пак я изваждам. Доктор Непохватка не е преувеличила — отне ми десет минути да я сгъна, както беше преди.

Оглеждам се наоколо за скривалище и се чудя дали няма да й е по-добре под леглото — стаята ми е доста гола. Освен него, има малка масичка, върху която са часовникът, лампата и учебникът по ботаника, с който се занимавам напоследък. Аз си ги издействах. На единствената измазана стена виси огледалото ми, а под него е скринът, в който държа дрехи и някои тетрадки с изследвания. Те са предимно по биология — предметът, по който чичо Паоло ме кара да уча най-много. Креслото на Алай е в единия ъгъл между две стъклени стени, а в другия е рафтът с орхидеите.

Гардеробът ми не е много по-подходящ. Всичките ми дрехи са на закачалки и обмислям да скрия картата в обувките си, но после се сещам, че ако аз търся скрита карта, това ще е първото място, на което бих погледнала.

Никое място не ми изглежда подходящо. Дори повдигам облегалката на тоалетната, но там е твърде влажно, за да се сложи нещо, освен може би жаба. Спомням си, че направих нещо такова, когато бях на около три години.

Накрая вдигам килима в ъгъла под креслото на Алай. Преместването му се оказва трудно — то е голямо и с дебела тапицерия, а за съжаление безсмъртието не върви с извънредна сила. Но лесно вдигам килима и успявам да пъхна картата под него. После връщам креслото на мястото му, тръсвам се на него и изчаквам нервите ми да се успокоят, докато Алай се протяга на земята до мен.

И тогава виждам дупката в оградата.

На няколко метра от оградата е паднала средно голяма сейба. Рухнала е към дъждовната гора и виждам как корените й са изтръгнати от земята. Наелектризираната ограда е заровена на поне трийсет сантиметра под земята, но там, където корените са излезли навън, са повлекли и нея. Под разкривената ограда е зейнал отвор, широк около метър и висок половин метър. Той е почти невидим зад растящите около оградата бромелии, но от моята позиция се вижда.

Смаяна от собствените си действия, се изправям на крака и вземам фенерчето от горното чекмедже на шкафа. Държа го там за случаите, когато бурята прекъсва електричеството, преди Кларънс да включи пак генераторите.

— Ела, Алай.

Какво те прихваща? — питам се аз и излизам на пръсти в коридора на стъклената къща. Моята стая е единствената с наистина стъклени стени и затова къщата се казва стъклена, но всички други имат прозорци. Докато минавам покрай тях, виждам как светлината на факлите се отразява в централните сгради на Литъл Кейм, където шепа късни нощни птици все още танцуват. Само сградата на Общежитие Б, чиито тъмни прозорци показват, че вътре почти всички спят, ме дели от останките от партито за рождения ми ден. Достатъчно е някой да направи само няколко крачки и ще ме види.