Играта
Шрифт:
— Ало?
— Добър вечер, скъпи HP, говори Водачът — каза гласът от другата страна.
— Алфа 101 подминава Солентюна — докладва тя на централата.
— Разбрано, Алфа 101 — отвърна операторът.
Тя погледна набързо към Викстрьом. Ръцете на волана, с длани на позиция три без петнайсет, погледът насочен напред. Километражът закован на 120.
Той беше добър колега, истински професионалист, помисли си тя.
HP отвори уста, но челюстите му изскърцаха безгласно и той не успя да отговори.
— Наистина поработи здраво тази вечер, приятелю. За жалост имаш да свършиш още малко работа, преди да се насладиш на заслужената си почивка.
Интонацията му беше мека, почти развеселена. Шведски, с намек за акцент. Лек металически звън освен това подсказваше, че позвънилият използва някакво устройство за изкривяване на гласа или може би преводаческа джаджа.
Винаги си бе представял Водача като мъж, но всъщност гласът можеше със същия успех да принадлежи и на жена.
— Тазвечерната мисия е на стойност 25 000 точки. Ако се справиш, ще натрупаш общо 33 200 и тъй като сме на края на кръга, това означава, че ще бъдеш победител и че Възнаграждението ще бъде твое.
— Кк-какво?! — смотолеви HP.
Мозъкът му се бореше усилено да възприеме новата информация.
— Зззначи ако го направя, ако ви помогна, ще ме пуснете? В смисъл, оохх… ще ми разрешите да се върна обратно в Играта? — обобщи той след няколко секунди объркан размисъл.
— HP, HP, HP — засмя се Водачът и по някаква причина смехът накара HP да настръхне. — Защо си мислиш, че някога си ни напускал?
Всичко вървеше по план, конвоят продължаваше да бъде добре събран зад тях. Разстоянието за сигурност между автомобилите беше почти перфектно. Минаха покрай „Шюмлингеленкен“, Полицейското училище, Йерва круг и вече бяха почти в града.
Оставаха им максимум десет километра път.
— Огледай се, приятелю. Виж къде се намираш! В центъра на събитията. Мястото за развръзка на драмата. И защо? Да, защото ти сам се постави там. Със собствените си сили и воля! Това е изключителен подвиг, всички, които следим авантюристичното ти пътешествие, мислим чака. И съвсем естествено, накрая ще бъдеш възнаграден!
От гласа капеше мед и HP не можеше да не оближе ласкателствата.
— Главната роля е твоя, HP, ти стигна all the way, както вероятно сам би се изразил. Това е твоят End Game, твоят заслужен шанс да се запишеш в историята на Играта, а може би направо и в тази на човечеството.
Водачът направи пауза и HP опита напразно да смели току-що изречените думи и значението им. Просто не се получаваше, това си беше information overload!
— Сега слушай внимателно, HP, защото следва последната ти мисия. Тази, която ще те превърне в жива легенда — продължи Водачът. — За 25 000 точки трябва да паркираш полицейската кола възможно най-близо до лентата на магистралата. После ще отвориш задната врата и ще свържеш телефона с кабела, който ще намериш там. Когато направиш това, предлагам да отидеш на сигурно място. Ние ще се погрижим за останалото. Времето изтича, така че трябва да побързаш, но разбира се, ще изчакаме, докато се озовеш в безопасност. Сигурността ти е главният ни приоритет. Разбираш ли задачата, HP?
— Да-а — измърмори той, докато барабанът в черепа му вървеше на двойна, че и тройна програма.
Това беше абсурдно!
Fucking twilight zone on Steroids!
Но същевременно беше всичко, което някога бе искал — и повече!
Той беше… онемял!
— Добре тогава, в заключение искам само да подчертая, че изборът е твой. Точно както преди, ти сам решаваш дали искаш да изпълниш мисията, или не. Топката е в теб, HP, нападаш или отпадаш? С други думи, имаш да вземат много важно решение и ти пожелавам успех!
Разговорът прекъсна.
За няколко секунди той остана на място, след което направи няколко несигурни крачки към задната врата на полицейския бус. Веднага щом видя черните сакове, той осъзна какво всъщност искаше от него Играта.
This was some mothafuckin freaky ass shit!!
Виадуктът към „Шюмлингеленкен“ наближаваше и тя можеше да различи синя светлина в далечината. Да, на рампата имаше паркиран полицейски автомобил. Минибус, ако се съди по светлините. Внезапно, без разбираема причина, я обзе неприятно чувство. Имаше нещо в картинката, което не се връзваше, но минаха няколко секунди, преди тя да разбере какво е то.
Той дръпна ципа на единия сак и подобренията му моментално се потвърдиха. Динамекс, пишеше на малките, черпени пакети. Чантата беше фрашкана, вътре сигурно имаше поне петдесет кила общо.
Той затвори ципа. Петдесет килограма във всеки сак правеше общо сто, което правеше — какво? Адски, шибан взрив, в това поне беше сигурен! И какво беше това, което трябваше да хвръкне във въздуха?
Когато видя полицейските светлини, той изведнъж разбра колко надълбоко отиваше Дупката на заека…
D'ej`a-vu!
Регулаторът за оборотите на барабана в главата му беше на макс.
Полицейски бус, насочил нос в тяхна посока. Тя самата далеч не би разположила блокадата по такъв начин. Освен това, а и далеч по-обезпокоително, нито един друг патрулен автомобил не беше стоял долу до магистралата, както този тук. Все още бяха твърде далеч, за да може да види номера с просто око, но тя си спомни, че в жабката имаше бинокъл. Трябваха и няколко секунди да намери минибуса и да нагласи фокуса.
От единия сак стърчеше кабел. Mini-USB, трябваше само да го включи в телефона, после да придвижи автомобила няколко метра по-близо до магистралата и да избяга в гората. Водачът щеше да свърши останалото. Едно последно обаждане, зън-зън в сака и след това…
KA-BOOMM
А после?
To the victor belongs the spoils, според дебелака Бакала от „Семейство Сопрано“. Всичките му мечти щяха да се сбъднат. Щеше да бъде fucking famous или поне ако вярваше на Водача.