Играта
Шрифт:
Той завърши изблика си, като я разтърси за раменете, от което главата и се залюля напред-назад. Но мъглата там горе продължаваше да отказва да се вдигне.
— Ей, това звучи напълно…
— Откачено, знам! — сряза я той. — Всичко е напълно fucking шибано crazy! Но брат ти е on the case, не се притеснявай. Ще уредя всичко и онзи шибаняк Мике ще си плати! Никой не се ебава със сестра ми! Виж само какво го сполетя онзи предния, струваше си десетте месеца затвор и още как!
Внезапно тя се събуди напълно!
— За какво, по дяволите, говориш, Хенке?!
Тя отметна ръцете му и направи крачка назад.
HP прехапа език. Мамка му, защо не можеше да си мълчи! Понякога бе готов да се закълне, че има Турет…
— Нищо — смотолеви той бързо, — забрави това последното.
— Ей! — викна тя и той видя, че хубаво я е разгневил. — Знам много добре какво направи за мен онзи път. Пое цялата вина и ме остави да се измъкна.
Гласът и беше едновременно бесен и леденостуден.
— А освен това аз бях достатъчно глупава да те оставя да го направиш — да оставя малкия си брат да пропилее живота си по този начин. Това все още ме измъчва и то по начин, който дори не можеш да си представиш. Никога няма да мога да си простя, че те предадох! Никога, разбираш ли! — изкрещя тя.
Пое си дълбоко дъх няколко пъти и постепенно се съвзе. Той стоеше като препариран и не казваше нищо.
— Винаги ще съм благодарна за това, което направи, Хенке — въздъхна тя уморено. — Но престани да изтъкваш случката всеки път, когато ти трябва услуга, окей?!
Тя се усмихна с онази нейна усмивка и вътре в него нещо като че се пречупи.
— Ключът за склада — каза той. — Трябва да погледна нещата си. Това е всичко!
Тя отвори малък шкаф, който се намираше на стената зад него, и му подаде ключа, без да каже и дума.
— Благодаря — каза той просто и се обърна да си ходи.
— Ей, Хенке…! — спря го тя.
Той се обърна на вратата и те се спогледаха за няколко мига.
После той се усмихна тъжно и я погали по бузата.
— Спокойно, сестричке, ще оправя всичко. Не се притеснявай. I will clean them all up!
И той се завъртя и заслиза бързо по стълбите.
— Между другото! — извика, поглеждайки нагоре към нея, вече с обичайния си, самоуверен глас. — Оглеждай се за полицейска кола 1710, ще ползват нея.
След секунди вече си бе отишъл.
Той вдигна ролетната врата към малкото помещение и опита да се ориентира сред вещите. Като за съдържание на целия му живот, нямаше много с какво да се похвали. Десетина кашона и чувала и няколко стари мебели, които сестрата явно бе сметнала за твърде хубави, за да ги разкара.
Той намери първото нещо, което му трябваше, почти веднага — малък флакон спрей, който бе получил от един приятел и беше скрил между чорапите си.
„T-Spray“ пишеше на него, останалата част от текста беше на немски.
Вторият предмет му отне малко повече време и за няколко паникьосани минути си въобрази, че тя е намерила и изхвърлила това, което търсеше.
Но после намери дървената кутия в кашон с книги джобен формат и облекчен я пъхна в джоба си.
All good to go!
Още няколко задачи, после щеше да е готов за среща с Мике Хаселквист, a.k.a. Number fifty-fucking-eight.
Онова с номера на сметката все още смучеше здраво… Как, по дяволите, бе могъл да пропусне да вземе нещо толкова просто като скапана химикалка?
Беше викал и трещял в колата почти през целия път до Шерхолмен, където остави Рейнман.
Пичът не беше казал и дума. Просто си бе седял с шибаната чанта на коленете. Беше я гушнал, като че тя беше малко дете.
Ама че играч!
Беше инсталирал цялата простотия, сигурно му бяха платили тлъста пара, а след това помагаше на HP, пълен непознат, за да проникне вътре!
На това му се казва whacko!
Нямаше акъл дори да вземе пари за услугите си, въпреки че HP, в пристъп на гузна съвест, му бе предложил няколко хиляди, преди да се разделят. Той само бе измрънкал нещо, че прави услуга на един брат и дори не беше казал чао, преди да изчезне в пороя.
След няколко метра сякаш никога не го бе имало.
Mange sure knew how to pick’em…
Тя се събуди чак следобед. Бърза закуска и душ, за да отмие и последната мъгла от главата си. Смяната и започваше в седем, а тази вечер положението беше наистина сериозно.
Тя имаше само смътни спомени от посещението на Хенке. Беше наприказвал сума несвързани безсмислици за Мике и онази Игра, от която, изглежда, продължаваше да не може да се откъсне.
Всъщност това трябваше да я разтревожи, но какво общо имаха Мике и Хенке, освен подобни телефони?
След срещата в „Стюрекатен“ тя беше направила няколко дискретни проверки в регистрите. Мике се беше оказал безупречен, а всичко, което бе разказал, изглежда, беше истина и тя се беше успокоила с това.
Но ето че изведнъж Хенке се появи на вратата и и надрънка цял куп глупости. А най-странното, а също и най-притеснителното, беше, че той, изглежда, знаеше доста за Мике. Да не би да я беше следил, да си беше играл на таен защитник?
Хенке твърдеше, че Мике само си играе с нея, че зад интереса му има скрити мотиви. Но тя не си спомняше Мике някога да е задавал необичайни въпроси или да се е държал странно, с изключение може би на онзи път, когато тя се опита да огледа телефона му по-отблизо.
Всичко беше една проклета бъркотия, на която не и се виждаше краят. Тя не можеше дори да мисли по въпроса. Вместо това трябваше да се съсредоточи върху работата си, днес повече от всякога.
Тя се преоблече, взе и спортните си дрехи и се приготви да тръгва. Една тренировка преди смяната със сигурност щеше да я разбуди и да и помогне да прочисти мислите си.
На излизане провери телефонния секретар.
Две съобщения.
Първото беше от нея самата и тя го прескочи моментално веднага щом чу встъпителните думи.