Чтение онлайн

приветства го екрана, когато седна във вагона и овладя треперещите си ръце.

С друга думи, щеше да стигне до апартамента си тъкмо за да види всичко на повторение и да попие любовта на феновете. По дяволите, ама че яко!

Когато външната врата се затвори зад нея, Ребека бе толкова уморена, че едва бе в състояние да продължи с новата си рутина. За миг си поигра с мисълта, че този път може всъщност да пропусне, че и така всичко е наред. Но след това безпокойството я обзе и тя отдели почти три минути да заключва, отключва и после пак заключва всички четири резета и ключалки по вратата.

Щом най-накрая бе доволна и бе достатъчно убедена, че всичко работа и апартаментът е обезопасен, тя хвърли подгизналите си тренировъчни дрехи в малката пералня, запъти се несигурно към всекидневната и рухна върху дивана.

— Здрасти! — каза тя по посока на спалнята, но никой не отговори.

Отдавна не бе имало никой там.

И все пак трябваше да каже нещо, каквото и да е, за да не се чувства толкова самотна.

— Здрасти… — отговори внезапно някакъв глас и сърцето и прескочи, преди да чуе продължението и да осъзнае, че чува собствените си думи.

— … позвънили сте на Ребека. В момента не съм у дома, но оставете съобщение и ще ви се обадя.

Тя се хвърли към телефона и успя да вдигне слушалката, преди сигнала на телефонния секретар, но който и да бе звънял, вече беше затворил.

Да го вземат дяволите! Беше пуснала безшумния режим на телефона, докато правеше йога упражнения предната вечер, и явно бе забравила да пусне звука обратно.

Е, ще звъннат пак, ако е важно.

Имаше голям шанс обаждането да е било от службата и да става дума за извънредна работа, нещо, за което тя, необичайно, точно сега нямаше настроение.

Интензивните тренировки през последните дни я бяха изцедили и тази вечер искаше единствено да спи. Може би кратка тренировка утре сутринта, но останалата част от свободния си ден мислеше за разнообразие да прекара в почивка, от каквато силно се нуждаеше.

Тя прегледа списъка с разговорите. Съобщенията бяха напомняния от нея самата.

„Ребека, не забравяй да си запазиш час в пералнята и да платиш сметката за «Неспресо», срокът е до двайсет и пети.“

„Засили тренировките със зига, Нормен.“

„Довечера ще дават документалния филм за серийните убийци, който трябва да гледаш. «Дискавъри», от осем.“

Тя се усмихна накриво на собствените си заповеди, докато триеше съобщенията. Странно колко различен звучеше гласът и, когато го слушаше на запис. Сякаш на лентата бе записан друг човек. Далечен роднина с някои общи черти, но по-строг и хладен. Но от друга страна, качеството на звука не беше най-доброто. В действителност смяташе, че е доста глупав навик да използва така телефонния секретар. Може би беше време да си вземе нов мобилен телефон? Тогава би могла да си записва напомнянията, вместо да продължава с безкрайното звънене. Ето малък проект за следващия път, когато има повече свободно време.

Тя взе телефона, пусна обратно звука и се възпротиви на внезапния импулс да се обади на Хенке. Всъщност и липсваше повече, отколкото и се искаше да признае. Но щеше да остави това за утре сутринта, или във всеки случай някой от близките дни, обеща си тя, преди да остави телефона и да пусне телевизора.

Няколко минути по-късно бе потънала в дълбок сън без сънища.

Клипът надминаваше всичките му очаквания! Изглежда някой бе монтирал статична камера на стълбите, защото той не забелязваше никакво движение или поклащане, което да намеква, че има човешка ръка зад кадрите, които бяха качени в профила му, освен неговите собствени. Въпреки че случката бе отпреди има-няма час, всичко бе дори по-драматично, отколкото си го спомняше.

Вратата, тресяща се от ударите на горилата, уплашеното момиче, което си бе подало фейса иззад вратата и не на последно място, неговата собствена маскирана фигура, която хладнокръвно тагваше [41] вратата. Изглеждаше поне толкова готино, колкото и двайсет и седми, когато бе подредил таратайката на куките!

Освен това текстът на вратата се виждаше адски добре:

Плямпалото никога нямаше да забрави това съобщение, гаранция. Чисто и просто малко напомняне от Водача чии правила са важни. Думите са сребро…

Мамка му, онзи трябва да е бил културист или нещо такова, защото изглеждаше страшно напомпан, когато се втурна по стълбите.

И видеото от двора беше почти толкова добро. Тъй като бе лежал на стената само с дясната половина на тялото си, камерата бе сочила в правилната посока и сега можеше да огледа ефекта от ритника си по-отблизо.

Виждаха се голяма предмишница и част от побесняло лице, които влизаха и излизаха от кадър, а след това как собственият му „Найк“ четиридесет и трети номер се приземява право във фейса на разплямпалата се горила, преди всичко да стане мешаница от небе и земя, когато той се строполи от другата страна.

Оркът явно е бил твърде нагрухан, за да се метне през оградата.

Too bad sucker!

Време е да намалиш анаболите.

Усмихна се широко и отново натисна бутона за повторение.

На феновете им харесваше, когато доносниците го отнасяха. Коментарите вече се трупаха, а средната му оценка се изкачи до близо четири звезди. С малко късмет още до сутринта можеше да прекрачи стабилно границата „много добър“.

И защо не? На практика беше роден за това. Хитмен на служба при Водача!

Якето беше гениален ход, новите снимки бяха много по-добри от старите. Изгледа даже спринта си по „Карлбергсвеген“, без да го хване морска болест и той отбеляза на себе си, че следващия път трябва да си свали маската по-бързо. Едва когато няколко вещици се бяха разпишели уплашено при „Хелсингегатан“, той бе осъзнал, че все още носи смъкната пред лицето си шапка.

Щеше да има подобрения следващия път.

Защото определено щеше да има следващ път!