Чтение онлайн

След няколко секунди размисъл пробва да въведе 1855, използвайки клавиатурата на четеца, но той възрази с двойно пиукане. HP хвърли няколко тревожни погледа наоколо, но всичко беше спокойно. Етажът изглеждаше съвсем пуст.

И сега какво?

Откачи мобилния от колана, но екранът беше черен. Значи без помощ от телефона.

Или всъщност… Във всеки случай си струваше да пробва.

Той отново допря картата до четеца, след това набра цифрите 128 и след няколко секунди колебание добави и една нула.

Приятелско еднократно бипкане и той чу, че бравата се отключи.

С туптящо сърце отвори вратата и продължи нагоре към петия етаж. Там го посрещнаха метална врата и още един четец.

Поглед през рамо, пиукане от четеца и после вътре. Сетивата, напрегнати до край, вкус на адреналин в устата. Липсваше само малко драматична музика, за да е всичко перфектно!

Тук горе имаше тесен коридор с полегат покрив, трептящи флуоресцентни лампи и редица метални врати от едната страна. Далеч не толкова стилно, колкото долните етажи. Но какво трябваше да се случи сега?

В същия миг, в който завърши въпроса си, телефонът отново замига — все едно беше прочел мислите му. На ръба на зловещото!

Той откачи телефона от колана и беше на път да прочете съобщението, когато гласът го стресна и той изпусна апарата право на бетонния под.

Мамка му, как се изплаши! Явно бе застанал точно под един от високоговорителите. Още малко и щеше да му се наложи да си смени гащите.

Мърморейки, той вдигна телефона и отвори съобщението.

Белият заек се намеси за трети път и той се оказа в хладна, бетонна стая, пълна с бръмчащи кутии, кабелни скари и лостове. Миришеше на електричество и топъл метал.

В стаята имаше цял куп кутии, но за късмет само една от тях беше черна.

Стара вещ от бакелит, която изпъкваше значително сред останалите анонимни, метални кутии. Отпред имаше две ламинирани копчета, едното синьо, другото червено.

Той натисна READY.

Той натисна ДА.

Съобщението изчезна и бе заменено от брояч.

Това беше толкова убер fucking cool! Ето за това говореше! Но какво да избере, синьото или червеното хапче?

И двете бяха правилни, но изглежда само едното имаше значим ефект!

Усещаше пулса си да бие в тъпанчетата му.

Play it safe or go all in?

Естествено, имаше само един отговор.

Приключение без риск беше като шибания „Дисниленд“! Време беше да разбере колкото дълбока всъщност беше заешката дупка!

Той натисна червеното копче.

Чу се щракване, после слабо бръмчене. Флуоресцентната лампа на тавана примигна.

HP затаи дъх.

Щом приключи с известието, тя се отби през отдел „Разследване“, за да види дали някой от старите и колеги е на смяна. Тъй като Охраната се водеше просто командировка, редовното и място в отдела още се пазеше. Но коридорът беше празен, което може би не беше толкова странно, защото часът беше почти седем. Малцината клетници, които не бяха в отпуска, поне бяха достатъчно разумни да свършат работа навреме.

След интервюто с Андерберг я бяха откарали до тях с патрулка, така че колелото и още стоеше в гаража на полицията. Най-бързият път дотам беше с асансьора в ареста и тя пое по стълбите надолу към „Бежовия километър“, както някой шегаджия бе кръстил дългия коридор.

Долу работеха на пълни обороти, както бе обичайно за петък вечер. Всички килии вече бяха пълни и няколко уморени следователи обикаляха из множеството стаи, където патрулите имаха дебрифинг. Един изключително буен пияница, ескортиран от двама солидни полицаи, блокираше почти цялата приемна пред стъклената клетка на офицера на смяна.

Friday night, пиянство и fight определено беше полезен опит, но съвсем не и липсваше…

Докато минаваше покрай тях, единият от полицаите я разпозна и и кимна, а тя отвърна на поздрава му. На път към коридора тя чу, че радиостанцията му се включи:

Нищо не стана. Не че знаеше какво точно бе очаквал, но все пак? Трябваше да има все някаква малка реакция? След драматичното въведение най-малкото, което можеше да се очаква, бяха поне мигащи алармени светлини или вой на сирени. Тичащи стъпки по коридора или поне разярено тропане по вратата?

Но това…? Едно голямо нищо.

Disappointed!!!

Изчака още няколко минути, след което излезе разочарован от стаята, закрета надолу по стълбите и едва когато пресече улицата и излезе на Кралската градина, той бавно започна да схваща.