Чтение онлайн

— Все така. Вероятно ще напусна поста си заедно с вас.

И двамата бяха доволни, че другият ще напусне. Без видима причина президентът се спусна в дълги похвали за своя вицепрезидент и прекрасната работа, която той бе свършил в Овалния кабинет. Той не обърна внимание на обяда си и разпалено заговори какъв прекрасен човек, блестящ ум и способен лидер бил неговият заместник. Теди ровеше разсеяно в чинията с пиле.

— Какво мислите за изборите? — попита президентът.

— Не се интересувам от тях — излъга отново Теди. — Както ви казах, ще напусна Вашингтон заедно с вас, господин президент. Ще отида в своята ферма, където няма нито телевизия, нито вестници, а само малко риболов и много почивка. Уморен съм.

— Арън Лейк ме плаши — каза президентът.

Че ти нищо не знаеш още, помисли си Теди.

— Защо? — попита той, като отхапа от пилето. Яж и го остави да говори.

— Кампанията му е построена върху една-единствена тема. Нищо друго освен отбраната. Ако дадем на Пентагона неограничени средства, те ще изхарчат достатъчно пари за изхранването на целия Трети свят. Всички тези разходи ме притесняват.

Преди нямаше нищо против, помисли си Теди. Не искаше да се впуска в дълъг и безсмислен разговор за политика. Губеха си времето. Колкото по-бързо приключи със задачата си, толкова по-скоро можеше да се върне на безопасно място в Лангли.

— Дошъл съм да искам услуга — каза бавно той.

— Знам. Какво мога да направя за вас? — Президентът се усмихваше и дъвчеше, наслаждавайки се както на пилето, така и на рядкото си предимство.

— Молбата ми е малко необичайна. Бих искал да помилвате трима федерални затворници.

Дъвченето и усмивката спряха не от шок, а от объркване. Помилването обикновено беше проста работа, ако не ставаше въпрос за шпиони, терористи или политици с лоша репутация.

— Шпиони ли са? — попита президентът.

— Не. Съдии. Единият е от Калифорния, другият е от Тексас, а третият от Мисисипи. Излежават присъдата си заедно в един федерален затвор във Флорида.

— Съдии ли?

— Да, господин президент.

— Познавам ли ги?

— Съмнявам се. Този от Калифорния навремето е бил върховен съдия там. Бил освободен, а после имал проблеми с данъчните.

— Май си спомням.

— Осъден е за укриване на данъци на седем години. Излежал е две. Онзи от Тексас е бил назначен от Рейгън. Напил се и убил двама туристи в парка Йелоустоун.

— Това си го спомням, но само смътно.

— Беше преди няколко години. Този от Мисисипи е бил мирови съдия, хванат да прибира печалби от бинго, пари, предназначени за благотворителни цели.

— Този съм го пропуснал.

Последва дълга пауза, докато двамата мислеха по въпроса. Президентът беше учуден и не знаеше откъде да започне. Затворниците бяха практически неизвестни, както и жертвите им. Помилването щеше да бъде бързо и нямаше да му навреди, особено като се имаше предвид, че мандатът му свършваше след седем месеца. Налагало му се беше да помилва далеч по-тежки случаи. Руснаците винаги се опитваха да си върнат някои шпиони. Двама мексикански бизнесмени лежаха в Айдахо за контрабанда на наркотици и всеки път, когато трябваше да се подпише някакво споразумение, правителството им искаше да бъдат помилвани. Един канадски евреин беше осъден до живот за шпионаж и израелците бяха твърдо решени да го освободят.

Трима неизвестни съдии? Президентът щеше да се подпише три пъти и с въпроса щеше да бъде приключено. Теди щеше да му бъде задължен.

Работата беше проста, но той не искаше да остави Теди да се отърве толкова лесно.

— Предполагам, че имате сериозни причини да искате това — каза той.

— Естествено.

— Въпрос на национална сигурност?

— Не. Просто услуга за стари приятели.

— Стари приятели? Познавате ли тези хора?

— Не, но познавам приятелите им.

Лъжата беше толкова плитка, че президентът почти подскочи. Как би могъл Теди да познава приятелите на трима съдии, които по някаква случайност излежаваха присъдите си заедно?

Въпросите към Теди Мейнард нямаше да му донесат нищо освен излишно хабене на нерви. А президентът не би паднал толкова ниско. Нямаше да моли за информация, която никога нямаше да получи. Каквито и да бяха мотивите на Теди, той щеше да ги отнесе със себе си в гроба.

— Това е малко объркващо — сви рамене президентът.

— Знам. Нека оставим нещата така.

— Какви са рисковете?

— Не особено големи. Семействата на двамата прегазени в Йелоустоун младежи може да протестират и не бих ги обвинил.

— Преди колко време е станало?

— Преди три години и половина.

— Искате да помилвам федерален съдия републиканец?

— Той вече не е републиканец, господин президент. Съдиите трябва да се откажат от политиката, преди да встъпят в длъжност. Тъй като е осъден, дори не може да гласува. Сигурен съм, че ако го помилвате, той ще стане ваш най-горещ почитател.

— Несъмнено.

— Ако това ще улесни нещата, тези господа ще се съгласят да напуснат страната поне за две години.

— Защо?

— Може да изглежда подозрително, ако се върнат вкъщи. Хората ще знаят, че са излезли по-рано. Можем да го направим много тихо.

— Съдията от Калифорния внесъл ли е укритите данъци?

— Да.

— А този от Мисисипи върнал ли е откраднатите пари?

— Да.

Въпросите бяха повърхностни. Все пак президентът трябваше да попита нещо.

Последната услуга беше свързана с ядрения шпионаж. ЦРУ беше подготвило доклад за проникването на китайски шпиони на всички нива на американската програма за ядрено въоръжаване. Президентът научи за доклада няколко дни преди планираното си посещение в Китай за среща на високо равнище. Той покани Теди да дойде на обяд и докато хапваха пак пиле и макарони, го помоли да задържи доклада няколко седмици. Теди се съгласи. По-късно той поиска докладът да бъде променен, така че върху предишната администрация да паднат повече обвинения. Теди го пренаписа сам. Когато накрая докладът беше пуснат, президентът успя да отговори на по-голямата част от критиките.