Чтение онлайн

— Аз не смятам така, мистър Бийч. Мисля, че прекарахме последната си Коледа в затвора.

— Наистина ли го вярваш? — попита Хатли.

— Наистина.

Бийч остави обвинителния акт на масата, а после се изправи, протегна се и започна да се разхожда из стаята.

— Досега трябваше да се е обадил — рече той много тихо, макар че нямаше никой друг освен тях двамата.

— Имай търпение.

— Но първичните избори почти свършиха. Той седи във Вашингтон горе-долу през цялото време. Писмото е у него от седмица.

— Не може да не му обърне внимание, Хатли. Просто се опитва да реши какво да прави. Това е всичко.

Последната заповед от Бюрото по затворите озадачи началника на Тръмбъл. Кой, по дяволите, си нямаше друга работа, освен да гледа картата на федералните затвори и да се чуди къде да се бърка? Братът на началника печелеше по сто и петдесет хиляди годишно, като продаваше стари коли, а самият Емит получаваше едва половината от това, като ръководеше затвор и четеше идиотски заповеди от някакви чиновници, които вземаха по сто хиляди долара и не правеха нищо полезно. Толкова му беше писнало!

Значи трябваше да убият онзи адвокат, та да сменят правилата — промърмори на себе си Емит Брун.

Дълбоко в подземния гараж Теди Мейнард беше качен в своя микробус и вратите бяха заключени. Йорк и Девил седнаха до него. Един бодигард се настани най-отзад. В микробуса имаше телевизор, касетофон и барче с бутилирана вода и сода, но Теди не обръщаше никакво внимание на всичко това. Той мълчеше и мислеше с ужас за предстоящия час. Беше уморен — уморен от работата си, уморен от борбата, уморен да си налага да издържи още един ден. Само още шест месеца, повтаряше си той, а после щеше да спре и да остави някой друг да спасява света. Щеше да се оттегли тихо в своята фермичка в Западна Вирджиния, където щеше да си седи край езерото, да гледа как листата падат във водата и да чака края. Беше толкова уморен от болката.

Пред тях имаше черна кола, а зад тях — сива. Малкият конвой мина по околовръстното шосе, после зави на изток по Рузвелт Бридж и тръгна по Конститюшън Авеню.

Теди мълчеше и затова Йорк и Девил също не казваха нищо. Знаеха колко му е неприятно онова, което предстоеше да направи.

Мейнард говореше с президента веднъж седмично, обикновено в сряда сутрин и по възможност по телефона. За последен път се бяха срещали преди девет месеца, когато Теди беше в болницата, а трябваше да предаде новини на президента.

Обикновено си правеха горе-долу еднакъв брой услуги, но Теди мразеше да е на равна нога с който и да било президент. Щеше да получи исканата услуга, но самият факт, че трябва да моли за нещо, го унижаваше.

За трийсет години той беше надживял шестима президенти и тайното му оръжие бяха именно услугите. Събираше информацията, пазеше я, рядко казваше всичко на президента и от време на време правеше някое малко чудо и го подаряваше на Белия дом.

Този президент още се сърдеше заради унизителното поражение във връзка със саботирания от Теди договор за забрана на ядрените опити. В деня, преди Сенатът да отхвърли договора, ЦРУ беше отворило секретен доклад, в който се изказваха сериозни съмнения към договора и репутацията на президента пострада. Мандатът му свършваше скоро и тъй като не можеше да бъде преизбран, президентът се интересуваше повече от реномето си, отколкото от важните въпроси, засягащи страната.

Теди и преди се беше сблъсквал с такива нещастници — бяха просто невъзможни за търпене. Тъй като не им предстояха избори, те гледаха на нещата отвисоко. В последните си дни на президентския пост обичаха да пътуват с голяма свита приятели в чужди страни, където се срещаха с други обречени политици като тях. Притесняваха се за президентските си библиотеки. За портретите си. А също и за биографиите си и затова прекарваха доста време с разни историци. Докато времето им изтичаше, те ставаха все по-мъдри и все по-философски настроени, а речите им ставаха все по-помпозни. Говореха за бъдещето, за предизвикателствата и за това как трябва да бъдат нещата, като избягваха да споменават факта, че са имали осем години да свършат всичко, което е трябвало да бъде свършено.

Няма нищо по-лошо от президент в края на втория си мандат. И Лейк нямаше да бъде по-добър, ако имаше този шанс.

Лейк. Причината, поради която Теди отиваше в Белия дом с шапка в ръка, за да проси услуга.

Пуснаха ги да минат през Западното крило, където Теди трябваше да преглътне унижението един агент на тайните служби да прегледа инвалидната му количка. После го откараха в малък кабинет до залата за съвещания. Претоварена с работа секретарка обясни, без да се извинява, че президентът ще закъснее. Теди се усмихна, махна с ръка и каза нещо в смисъл, че президентът никога не идва навреме. Беше изтърпял десетина надути секретарки като нея, които отдавна си бяха отишли. Тя отведе Йорк, Девил и останалите в трапезарията, където те щяха да обядват сами.

Теди чакаше, както и беше предполагал. Изчете дебел доклад, сякаш времето не беше проблем за него. Минаха десет минути. Донесоха му кафе. Преди две години президентът беше ходил в Лангли и Теди го беше накарал да чака двайсет и една минути. Тогава президентът искаше услуга — трябваше нещо да се потули.

Единственото предимство на парализата му беше, че не се налагаше да скача на крака, когато президентът влизаше в стаята. Най-накрая първият човек пристигна забързан, следван от суетящи се помощници, сякаш това би впечатлило Теди Мейнард. Появи се келнер и им сервира малки чинии зелена салата.

— Радвам се да ви видя — поздрави президентът с мек глас и мазна усмивка. „Това го запази за телевизията“, помисли си Теди и не можа да се насили да върне лъжата.

— Добре изглеждате — каза той само защото беше отчасти вярно. Президентът беше боядисал косата си в нов оттенък и изглеждаше по-млад. Изядоха салатите си в мълчание.

Никой от тях не искаше дълъг обяд.

— Французите пак продават играчки на Северна Корея — каза Теди, като предложи троха информация.

— Какви играчки? — попита президентът, макар да знаеше подробности за трафика. И Теди беше наясно с това.

— Тяхната версия на радари за самолетите „Стелт“, което е глупаво, защото те още не са я усъвършенствали. Само че севернокорейците са още по-тъпи, защото плащат за нея. Те са готови да купят всичко от Франция, особено ако французите се опитат да го скрият. Те от своя страна знаят това и се правят на тайнствени, а Северна Корея им плаща тлъсти суми.

Президентът натисна едно копче и келнерът се появи, за да вземе чиниите им. Друг келнер донесе пиле и макарони.

— Как сте със здравето? — попита президентът.