Чтение онлайн

Гордостта го накара да се изправи. Той протегна ръка и каза:

— Съжалявам, че стана така.

Спайсър неохотно пое ръката му. Искаше просто да му изкрещи да се маха.

Когато за последен път погледите им се срещнаха, Тревър прошепна едва доловимо:

— Вашият човек — Кониърс. Той е много богат и много силен. Знае за вас.

Спайсър подскочи като котка. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго, когато той изсъска също толкова тихо:

— Той знае ли за теб? Следи ли те?

Тревър кимна и намигна. После отвори вратата. Вдигна куфарчето си, без да продума на Линк. Какво можеше да каже на пазача? „Извинявай, приятелче, но току-що ти отрязаха хилядата долара месечно, които получаваше под масата. Яд ли те е? Питай Спайсър защо го направи.“

Само че Тревър не обели нито дума. Висше му се свят, а алкохолът влошаваше нещата. Какво щеше да каже на Уес и Чап? Това беше основният въпрос в момента. Те щяха да се нахвърлят отгоре му веднага щом се доберяха до него.

Сбогува се с Линк, Винс, Маки и Руфъс както обикновено, но сега беше за последен път. После излезе на горещото слънце.

Уес и Чап бяха паркирали през три коли от неговата. Горяха от нетърпение да го поразпитат, но трябваше да действат предпазливо. Тревър не им обърна внимание, хвърли куфарчето си на дясната седалка и влезе във фолксвагена. Керванът го последва бавно по магистралата към Джаксънвил.

Решението да се отърват от Тревър беше взето след дълги разговори. Братята прекараха много часове в стаичката си и четоха писмата от Кониърс, докато не запомниха всяка дума. Извървяха километри по двора, само тримата, преценявайки възможните сценарии. Ядоха заедно, играха карти и през цялото време обсъждаха шепнешком кой може да чете пощата им.

Тревър беше най-вероятният заподозрян и единственият, когото можеха да контролират. Ако жертвите им бяха небрежни, Братята не можеха да направят нищо. Но ако адвокатът им не внимаваше достатъчно, той трябваше да бъде уволнен. И без това не будеше особено доверие. Колко добри, преуспяващи адвокати биха рискували кариерата си с изнудване на хомосексуалисти?

Колебаеха се дали да се отърват от Тревър единствено защото се опасяваха да не посегне на парите им. Честно казано, очакваха да ги открадне и не можеха да го спрат. Все пак решиха да поемат този риск, вместо да объркат нещата с Арън Лейк. За да се доберат до Лейк, трябваше да елиминират Тревър.

Спайсър им разказа подробно за срещата, дума по дума. Последните реплики на Тревър ги стреснаха. Кониърс наблюдаваше Тревър. Кониърс знаеше за Братята. Значеше ли това, че Лейк знае за Братята? Кой всъщност беше Кониърс? Защо Тревър беше прошепнал това и защо беше оставил куфарчето си отвън?

Заваляха толкова въпроси, колкото можеха да си позволят само трима скучаещи съдии. А после стигнаха до стратегиите.

Тревър правеше кафе в току-що изчистената си и излъскана кухня, когато Уес и Чап влязоха тихо и тръгнаха право към него.

— Какво стана? — попита Уес. И двамата бяха намръщени и създаваха впечатлението, че са много недоволни.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тревър, сякаш всичко вървеше прекрасно.

— Какво стана с микрофона?

— А, това ли. Пазачът взе куфарчето и го задържа отвън.

Те отново си размениха недоволни погледи. Тревър наля вода в кафемашината си. Фактът, че беше почти пет часът, а той правеше кафе, веднага беше забелязан от агентите.

— Защо постъпи така?

— Обичайна практика. Горе-долу веднъж месечно дежурният задържа куфарчето по време на посещение.

— Претърси ли го?

Тревър беше зает да гледа как кафето капе. Нямаше абсолютно никакъв проблем.

— Прегледа го набързо както обикновено. Мисля, че го прави със затворени очи. Извади писмата, които трябваше да предам, и взе куфарчето. Не видя микрофона.

— Забеляза ли дебелите пликове?

— Разбира се, че не. Спокойно.

— Значи срещата мина добре?

— Всичко беше нормално, само дето Спайсър не донесе писма за изпращане, което е нещо необичайно напоследък, но се случва. Ще се върна след два дни и той ще има куп писма, пазачът няма да докосне куфарчето, а вие ще можете да чувате всяка дума. Искате ли кафе?

Двамата си отдъхнаха едновременно.

— Благодаря, но ще тръгваме — каза Чап. Трябваше да пишат доклади и да отговарят на въпроси. Тръгнаха към вратата, но Тревър ги спря.

— Вижте какво — каза учтиво той. — Аз съм напълно способен да се обличам сам и да изям набързо купичка овесени ядки сам, както съм го правил с години. Освен това предпочитам да не започвам работа преди девет часа сутринта. Тъй като това е моята кантора, ще отваряме в девет и нито минута по-рано. Можете да заповядате тук в този безбожен час, но не и в осем и петдесет и девет. Стойте по-далеч от къщата ми и по-далеч от кантората ми до девет часа. Ясно ли е?

— Няма проблеми — отвърна единият от тях и след миг двамата си тръгнаха. За тях това всъщност нямаше значение. Всяко кътче от кантората се подслушваше, също като къщата, колата, а вече и куфарчето. Те знаеха откъде Тревър си купува пастата за зъби.

Адвокатът изпи цялата каничка кафе и изтрезня. После започна да изпълнява внимателно обмисления си план. Беше започнал да се подготвя от мига, в който напусна Тръмбъл. Предполагаше, че го следят заедно с момчетата от белия микробус. Те разполагаха с техниката, микрофоните и камерите, а Уес и Чап определено знаеха как да ги използват. Парите не бяха проблем. Тревър реши да приеме, че те знаят всичко, даде простор на въображението си и си представи, че те чуват всяка дума, следят всеки негов ход и знаят точно къде е той във всеки един момент.

Колкото по-параноично разсъждаваше, толкова по-голям шанс имаше да избяга.

Отиде с колата си до един търговски център близо до Ориндж Парк, южно от Джаксънвил. Разходи се, позяпа витрините и хапна пица в едно полупразно ресторантче. Едва се сдържа да не се скрие зад ред закачалки в някой магазин и да изчака „сянката“ да го отмине. Но устоя на изкушението. Купи си малък клетъчен телефон. В цената беше включено едномесечно право на безплатни междуградски разговори. Тъкмо това му трябваше.