Чтение онлайн

Тревър забрави за миг за пистолета и за разрешителното си, което висеше на стената зад него, леко килнато на една страна. Както често правеше напоследък, когато се сблъскаше с някоя от неприятните страни на адвокатската практика, той затвори очи и си представи десетметровата си шхуна, пуснала котва в топлите, спокойни води на закътан залив. На стотина метра от него по плажа се разхождаха момичета по монокини, а той самият беше почти гол и си пиеше питието на палубата. Усещаше мириса на солената вода, нежния бриз и вкуса на рома, чуваше смеха на момичетата.

Отвори очи и се опита да се съсредоточи върху седналия от другата страна на бюрото Уес.

— Кой е клиентът ви? — попита той.

— Не бързай толкова — отвърна Чап. — Първо да сключим сделката.

— Каква сделка?

— Ние ще ти дадем пари, а ти ще станеш двоен агент. Ние ще имаме достъп до всичко. Ще записваме разговорите ти с Рики. Ще проверяваме цялата поща. Ти няма да правиш нищо, без да го обсъдиш с нас.

— Защо просто не платите парите, които ви искат? — попита Тревър. — Ще ви бъде много по-лесно.

— Помислихме си го — отвърна Уес. — Само че Рики не играе честно. Ако му платим, ще се върне за още. И после пак.

— Няма да го направи.

— Така ли? Ами Куинс Гарб от Айова?

Господи, помисли си Тревър и за малко не възкликна на глас. Колко знаеха тези хора? Успя само да промълви:

— Кой е той?

— Хайде стига, Тревър — отвърна Чап. — Знаем къде са скрити парите на Бахамските острови. Знаем за „Бумър Риълти“ и за твоята сметчица, в която понастоящем има почти седемдесет хиляди долара.

— Научихме всичко, което можахме, Тревър — намеси се Уес точно навреме. Адвокатът ги гледаше как си прехвърлят топката. — Но накрая ударихме на камък. Затова имаме нужда от теб.

В интерес на истината Тревър никога не беше харесвал Спайсър. Този студен, безскрупулен, гаден човечец имаше нахалството да намали процента му. Бийч и Ярбър бяха свестни, но какво от това. Тревър нямаше голям избор.

— Колко предлагате? — попита той.

— Нашият клиент е готов да плати сто хиляди долара в брой — отвърна Чап.

— Разбира се, че в брой — отвърна Тревър. — Сто хиляди не са нищо. За Рики това е само първата вноска. Моето самоуважение струва много повече от това.

— Двеста хиляди — каза Уес.

— Вижте какво — рече Тревър, като полагаше усилие да успокои лудото биене на сърцето си. — Колко би дал вашият клиент, за да скрие тайната си завинаги?

— А ти готов ли си да му помогнеш? — попита Уес.

— Да.

— Един момент — каза Чап, като извади от джоба си миниатюрен телефон. Набра някакъв номер, отвори вратата и излезе в коридора, а после промърмори няколко изречения, които Тревър не успя да чуе. Уес гледаше към стената, а пистолетът лежеше кротко до стола му. Тревър не можеше да го види, макар да се опитваше.

Чап се върна и изгледа многозначително Уес, сякаш веждите и бръчките му можеха да предадат важно послание. Тревър използва краткото им колебание.

— Мисля, че струва един милион долара — каза той. — Това може да се окаже последният ми ангажимент. Вие искате от мен да разкрия поверителна информация за клиент, което е непростимо за един адвокат. Веднага могат да ми отнемат разрешителното.

Нямаше да бъде кой знае каква загуба, но Уес и Чап не възразиха. Нямаше полза да спорят колко струва разрешителното му.

— Нашият клиент ще плати един милион долара — каза Чап.

И Тревър се разсмя. Не можа да се сдържи. Закиска се, като че ли току-що беше чул страхотна шега, а от другата страна на улицата се разсмяха на реакцията му.

Накрая Тревър успя да се стегне. Спря да се киска, но не можа да изтрие усмивката от лицето си. Един милион долара. В брой. Без данъци. Скрити в офшорна сметка, в друга банка, разбира се, далеч от лапите на данъчните и другите правителствени служби.

После той успя да се намръщи като адвокат, притеснен от непрофесионалната си реакция. Тъкмо щеше да изрече нещо важно, когато някой почука три пъти по стъклото на входната врата.

— А, това трябва да е кафето — каза той.

— Отпрати я — отвърна Чап.

— Сега ще й кажа да си върви — съгласи се Тревър, като за пръв път се изправи. Усещаше, че му се вие свят.

— Не, имам предвид за постоянно. Изгони я от кантората.

— Колко знае тя? — попита Уес.

— Тъпа е като галош — отвърна доволно Тревър.

— Това е част от сделката — каза Чап. — Тя трябва да си отиде, и то още сега. Имаме много неща за обсъждане и не желаем тя да се мотае наоколо.

Чукането се усили. Джан беше отключила вратата, но веригата й пречеше да влезе.

— Тревър! Аз съм! — изкрещя тя през петсантиметровия процеп.

Тревър мина бавно по коридора, като се почесваше и търсеше точните думи. Застана с лице към нея и погледна през прозореца на входната врата. Изглеждаше много объркан.

— Отвори — изръмжа тя. — Кафето е горещо.

— Върви си — каза той.

— Защо?

— Защо ли?

— Да, защо?

— Защото… ъъъ… — За миг той не знаеше какво да каже, а после се сети за парите. Трябваше да я изгони, защото това беше част от сделката. — Защото си уволнена — каза той.

— Моля?

— Казах ти, уволнена си! — изкрещя той достатъчно силно, за да го чуят новите му приятели.

— Не можеш да ме уволниш! Дължиш ми пари!

— Нищо не ти дължа!

— Дължиш ми хиляда долара заплата!

Прозорците на отсрещната къща бяха отрупани с лица, скрити зад непрозрачното отвън стъкло. Гласовете отекнаха по тихата улица.

— Ти си луда! — крещеше Тревър. — Не ти дължа нито цент!

— Дължиш ми точно хиляда и четирийсет долара!

— Ти си ненормална.