Чтение онлайн

Тя остана да живее при мен, без да сме говорили за това, така естествено, като гълъбите, които си бяха намерили дом на терасата. Ставаше сутрин рано, движеше се безшумно, като сянка, в огромния празен хол и излизаше така тихо, че дори когато бях буден, не чувах нито стъпките й, нито щракването на секретната брава. Само шумът на водопроводните тръби в банята ми подсказваше, че вече е станала и се къпе. След това виждах нейната влажна хавлия на закачалката. Пред тоалетното огледало се появи нейната четчица за зъби. Скоро разбрах, че се къпе и сутрин, и вечер, с някакво невероятно настървение, сякаш искаше да свали от себе си всичко — тежите миризми на болницата, спомените, последното петънце от своя минал живот. Ставаше все по-измита и чиста, все по-прозрачна, все по-лека. И все по-спокойна в същото време. И всичко по нея сякаш светеше от чистота — от якичката до обувките. Дори и походката й се измени — не приличаше вече на чайка, която крачи край брега на морето. Всичко у нея се поотпусна, устните й сякаш се удължиха, дори нейният унил нос сега ми се виждаше съвсем редовен.

Доротея отиваше на работа към седем часа, връщаше се неизменно в четири. Не знаех къде се храни, не ми беше удобно да питам. Пък отначало и тя малко говореше — и никога за своето минало, никога за своето бъдеще — само за най-обикновени всекидневни неща. Дори в такива случаи фразата й беше някак отривиста и недовършена, за да не кажа неразбрана. Отначало си мислех, че това е някакъв дефект на ума. Много по-късно разбрах колко съм бил несправедлив. Тя просто говореше с хора, които носеше в себе си, които живееха заедно с нейните мисли. Те бяха длъжни да я разбират, така, както тя понякога разбираше дори помислите ми. В края на нашия общ живот тя стана доста словоохотлива — бърбореше за цветя, за дървета, за витрините по улицата, за пътническите бюра, за самолетите, които преминаваха с трясък над града. Само за хора не говореше, дори за своите безобидни колежки.

Никъде не излизаше, не се интересуваше какво става зад стените на нашия дом. Дори телевизора не поглеждаше, сякаш, като котките, не виждаше в него никакъв образ. Докато аз четях нещо, тя седеше неподвижна и замислена, но разбирах, че не скучае. Имах чувството, че носи в себе си всичко, което я интересуваше — до последното цветче или тревица. Това, което е вън — за нея бе вътре, тя можеше да го наблюдава с часове, сякаш се раждаше непрекъснато и непрекъснато се изменяше пред очите й. Много, много рядко на устните й виждах бледичка усмивка, сякаш през ума й минаваше някакъв спомен — един-единствен, който с все сила пестеше.

През свободното си време я учех да чете нотите. Понякога до вечерта подрънквах на пианото, обяснявах й, карах я да го повтаря. Дори не знаех, че в мен съществува преподавателска страст. Откакто бях завършил консерваторията, дори насън я заобикалях. Тя напредваше в тая сложна материя не с дни, а с часове… Това ме изпълваше с малки суетни радости, като че ли нейните успехи бяха мои. Никога не бях се занимавал така с детето си, дори не знаех, че такива грижи могат да представляват някаква радост. И дали в мен не се бяха породили внезапно закъснелите родителски чувства? Не — глупости!.. Та тя не беше дете, дори и момиче не беше. Тя си беше жена като всяка друга.

Спомням си деня, когато някакъв оживен женски глас ми съобщи по телефона, че ми се е родил син. Изпитах мигновено разочарование, защото очаквах момиче. Дори не очаквах, просто бях сигурен. Така то бе живяло с месеци в мисълта ми. И след това като че ли никога не можах да му простя тая метаморфоза. Детето беше много живо и шумно, по темперамент приличаше повече на майка си. Не обичам шумни деца. Може би изобщо не обичам деца, особено събрани на едно място. Никога не минавам край училищни дворове, мразя да гледам как децата се блъскат с чанти по стриганите глави. С някаква спонтанна вътрешна неприязън се мъча да се изолирам от техните шумове, колкото и да са невинни, от каквато и естествена среда да идват. Винаги ми се е струвало, че децата на хората в тая ранна възраст с много по-голяма сила проявяват своите спонтанни инстинкти, отколкото децата на животните.

Тъй или иначе, откакто Доротея дойде да живее у дома, аз сякаш позабравих, че има и други хора по света. Моите грижи към детето и досега не бяха на висота. Минавах два-три пъти месечно през старата си квартира, погалвах го разсеяно по главата, давах му омекналия от няколко дни в джоба ми шоколад. И то не ми обръщаше никакво особено внимание, често се опитваше да ме застреля с дървената си пушка. Най-сетне един ден по телефона се обади жена ми, язвителна, както винаги, сега малко повече. Нарече ме „господине“. Има ли намерение господинът да види как живее синът му. Или ако няма такова намерение, защо поне не се интересува по телефона. Да, господинът има такова намерение, но е бил много зает досега, довършвал е своето ново колосално произведение.

— Знам твоите нови произведения — изръмжа тя. — Няма ли да се засрамиш?

— А що се отнася до издръжката — засякох я аз, — ще ти я донеса още утре.

Времето най-сетне се беше затоплило, белият гребен на Витоша ставаше все по-дрипав и кален. Малко по-ниско бе избила бледа зеленина, която преливаше на сочни вълни към полите на планината. Все по-често се качвах на терасата — така наричахме гладкия покрив на нашия небостъргач. Май че я използувах само аз и няколко домашни котки, които гонеха там гълъбите. От въздушната бездна я отделяше невисока преграда. Избягвах да се приближавам до нея, протягах се на някой от платнените шезлонги, с наслада дишах свежия въздух. Между мен и планината имаше само поле, пресечено като с черен тебешир от шосето. Може би някаква малка рекичка, защото тъмнееха ивици върби. Тук-там някое запустяло стопанство, някои изоставени тухларни или някои, които все още димяха, сякаш земята издишваше през цепките си своя отровен дъх. Гледката беше доста парцалива, но на мен ми доставяше удоволствие. Все пак не е като да се простира пред теб фантастичното гробище на антените.

Сега вече не ходя на терасата, просто се страхувам от нея.

На другия ден наистина позвъних на Надя. Тя се позабави оттатък, след това се чу леко шляпане на пантофи. Вратата се отвори, тя ме погледна враждебно и се отмести да вляза. Знам много добре тоя поглед, с който ме е посрещала безброй пъти. Отнякъде изскочи котката, която някога беше моя котка, ласкаво се отри в панталона ми. Жълтата й опашка стоеше изправена като мачта, на която невидимо се развяваше бялото знаме на мира. Наричахме я Коца.

— Как е Коца? — запитах аз.

— Нищо, има запек… Влез де, или забрави къде е вратата?

Не бях забравил, но просто не ми се влизаше. Като се упътих натам, имах чувството, че ще ме хласне с длан някъде между плешките, както се прави с непослушно дете. В хола беше неразтребено, детето го нямаше. Сега ми беше непонятно как съм живял толкова време в тая неразтребена къща.

— Чакай за момент, да се заметна с нещо.

Жена ми имаше лошия навик да се разхожда из къщи е износените си пеньоари и рокли, докато новите й дрехи тъй си и вехтееха в гардероба. И сега беше в някакво вехто памучно поло, без сутиен, плоските й гърди се люлееха с едрите си зърна под тънката материя. Но иначе беше красива жена, макар и доста мършава, с крака на породиста арабска кобила — сухи, елегантни, винаги неспокойни. Лицето й имаше цвят на тютюн, устните — на презрели сливи, проклети, стиснати, енергични. Малцина хора на тоя свят можеха да издържат нейния пламенен, откровено мразещ поглед. Аз дори не се опитвах, това много я дразнеше.

— Как си? — попита тя, докато сядаше на стола си, както винаги малко разкрачена, за да подчертае и по тоя начин своето пълно пренебрежение към света, включително и към мен.

— Нищо особено.

— Тръгнал си с някакво курве! — каза тя почти грубо.

— Не е така! — отвърнах аз и усетих как ноздрите ми се разшириха.

— А как е?…

— Тя е едно роднинско момиче… Студентка е, временно без квартира.

Надя ме погледна презрително.

— Станал си лъжец на всичко отгоре.