Чтение онлайн

— Ами не знам — каза тя объркано. — Навярно имам. Разбира се, че имам. Но остана при доктор Юрукова.

— Тогава още днес ще отидеш да си го вземеш.

— Не, не! — възкликна тя. — Срам ме е!

Наистина си беше за срам. Съвсем я бяхме забравили, откакто Доротея бе дошла да живее в моя дом. Дори по телефона не се бяхме обадили. И сега как да се явя пред очите й? И в каква роля? На настойник? На съблазнител? Само аз можех да й дам някакво свястно обяснение.

Нямаше какво да се прави, на другия ден седнах в колата. Големият дом мрачно дишаше в сянката на дърветата, но суетнята около него ни най-малко не бе намаляла. Включих се успешно във въртележката и човешкият поток скоро ме отнесе до вратата й. Слава богу, доктор Юрукова бе там, зад бюрото си, тоя път с бляскащи на слънцето очила. Тя ги свали, като влязох, позна ме и едва забележимо се усмихна. Казах й за какво съм дошъл. И не забравих да се извиня, разбира се. Тя прие всичко това така естествено, сякаш моят дом бе само някакъв филиал на нейната болница.

— А как се чувствува сега? — попита Юрукова.

— Струва ми се — много добре. Изрично ме помоли да я извиня, че не се е обадила досега.

— Няма значение — кимна лекарката. — Аз много добре я разбирам. За да се съвземе съвсем, трябва да се откъсне преди всичко от тия спомени. Сега-засега, колкото повече изчезнем ние, толкова по-добре.

Разказах и за нейната нова работа. И за внезапното и горещо увлечение по музиката. Тя ме слушаше малко разсеяно, сякаш мислеше за нещо друго. Не, не мислеше за нищо друго, просто се вслушваше по някакъв свой начин в ехото на думите, в техния скрит смисъл и значение.

— Това е хубаво! — каза тя, когато най-сетне свърших. — И малко опасно в същото време, като всяко друго човешко увлечение. Доротея не бива прекалено да се вълнува. Музиката все пак носи доста емоции.

— Много по-малко, отколкото вие си мислите.

Тя сякаш изчезна в някакъв пад, после отново се появи.

— Аз съм била на един ваш концерт. И знаете ли какво ми направи най-силно впечатление?… Вашата безупречна, изящна логика.

Погледнах я учуден. Откъде тя може да знае това? Дори един критик не би се изразил по такъв начин.

— Какво наричате логика в музиката?

— Не съм специалистка, трудно ми е да обясня. Музика като вашата би била полезна за нея. Но не и тая, която вие наричате съвременна и модерна.

Не знам дали не трябваше да се обидя.

— Не се тревожете — отвърнах аз. — Тая, която преписва в издателството, е преди всичко досадна и скучна. Така че няма опасност.

— Да, вярно е — съгласи се тя. — Дори музиката може да бъде скучна. И може би точно в това се състои нейният парадокс. Във вашата музика например всичко изглежда много точно пресметнато. Но на някой примитивен човек тя може да се стори скучна…

— Може би сте права — отвърнах аз. — В известен смисъл музиката е математика.

Това като че ли я изненада, тя ме погледна с по-жив интерес.

— Едно време харесвах много повече литературата. Но тя наистина не може да бъде така математически съвършена като музиката. Преди всичко думите са много груби, изхабени, даже опорочени. Не може с такъв компрометиран материал да се твори съвършено изкуство.

— Вярно ли е, че сте завършили литература?

— Кой ви каза?

— Доротея.

— Не ви е излъгала. Най-напред завърших литература, а след това медицина.

— Извинете, но не виждам нищо общо между тях.

— И горчиво се лъжете! — отвърна малко троснато лекарката. — И двете имат за обект човека. И човешката душа, разбира се… За съжаление литературата не можа да отговори на някои от най-важните въпроси, които ме интересуваха. И тогава аз се обърнах към медицината.

— А намерихте ли отговорите?

Любопитството ми беше съвсем искрено. Тя някак неопределено се усмихна.

— Не може всички отговори да се намерят наведнъж. Но най-важният от тях като че ли намерих у Доротея.

— Сериозно? И кой точно?

— Е, трябва сам да си го намерите! — отвърна тя шеговито. — Тя го носи неизменно в себе си. А вие сте интелигентен човек.

— Благодаря — казах аз.

— А докога смятате Доротея да живее у вас?

Никак не очаквах тоя въпрос. И в първия миг дори се обърках, но успях да смотолевя някак си:

— Не съм мислил по тоя въпрос.

— Трябва да помислите! — каза тя твърдо. — Тя не бива да се привързва прекалено към вас. Защото след това всяка раздяла ще бъде за нея много болезнена.

— Ако съдя по вашата раздяла, надали е особено вярно.

Усетих, че я засегнах. Тя някак зиморничаво сви рамене, но отвърна съвсем спокойно:

— И толкова по-добре… Това означава, че влиза в своите нормални релси. И все пак бъдете внимателен, при всяко съмнение идвайте да се съветвате.

— Какво значи съмнение? — попитах аз предпазливо. — Тя буквално всеки втори ден намира с какво да име стресне.

— Например?

— Дреболии наистина. Вече ви разказах за нейните телепатии.

— Не, това не бива да ви тревожи! — усмихна се тя. — Тая хубава пъпчица се крие във всяка човешка душа. И все някой ден ще цъфне.

— И смятате, че у нея е вече цъфнала?

— Е, не съвсем. Но аз съм виждала да цъфтят бадеми и по средата на януари. Предлагала ли ви е някой път да летите?

— Не! — стреснах се аз. — Как тъй да летим?

— Както птиците, да речем… Това е една от нейните натрапчиви идеи… Или една от нейните мечти, които най-добре я характеризират. Вие никога ли не сте сънували, че летите?

— Не — отвърнах аз.

— А пък аз съм сънувала. Летяла съм свободно и спокойно като птица. Над езера и над гори. Мислите ли, че това е съвсем случайно?

Не, не мислех, че е случайно. Мислех, че е взела все пак нещичко от своите пациенти. И тя навярно разбра, че е прекалила, защото се облегна на стола и неволно изпъчи своя девически бюст.

— Не се стряскайте от някои малки рецидиви! — продължи тя. — Не бива и нея да стряскате. Аз съм я лекувала с някои силни лекарствени средства. В известен смисъл тя е все още малко зашеметена.