Сърцето на Луцифер
Шрифт:
Пълен кошмар.
Той хвърли поглед по първата страница, после мина на втората. Безсмислици, казано без заобикалки. „Аз ще ти покажа страха в една шепа прах“. Какво трябваше да означава? Погледът му падна върху следващия стих: Frish weht der Wind…
Диуейн рязко затвори тома, усети, че му прилошава. С това чашата беше преляла: едва три стиха от поемата, и вече пет езика. Първото нещо, което щеше да направи утре сутринта, бе да отиде при регистратора и да се откаже от тази тъпотия.
Облегна се назад. Главата му пулсираше. Сега, след като вече бе взел решението, се питаше единствено как ще да издържи следващите четиридесет минути без да се хвърли през прозореца. Поне да седеше някъде отзад, откъдето би могъл да се измъкне незабелязано…
От подиума професорът продължаваше да напява:
— След като изяснихме всичко дотук, можем да продължим с прегледа на…
Внезапно Хамилтън спря отново.
— Извинете. — Лицето му се отпусна по същия неестествен начин, както преди. Той изглеждаше… объркан? Смутен? Не: изглеждаше уплашен.
Диуейн се поизправи, внезапно заинтригуван.
Ръката на професора запърха из въздуха, той извади кърпичката от джоба си, но я изпусна, докато се опитваше да избърше челото си. Огледа се неспокойно, ръката му продължаваше да прави странни движения, сякаш гонеше муха. Най-сетне тя намери лицето му и започна да го опипва леко, като слепец. Треперещите пръсти докосваха устните му, очите, носа, косата, после отново се замятаха из въздуха.
Залата беше занемяла. Асистентът остави химикалката си, лицето му изразяваше тревога. Какво става, чудеше се Диуейн. Сърдечен пристъп?
Професорът направи малка стъпка напред и залитна, препъвайки се в подиума. Другата му ръка излетя нагоре към лицето и взе да натиска, да разтяга кожата, да дърпа долната устна, последваха дори няколко леки плесници.
После той внезапно спря и погледът му мина по залата.
— Нещо да не е наред с лицето ми?
Мъртва тишина.
Бавно, много бавно, д-р Хамилтън се отпусна. Пое си дъх на пресекулки, после още веднъж и постепенно чертите му се разведриха. Той прочисти гърлото си.
— Както казах…
Диуейн видя как пръстите на едната му ръка отново оживяват разтреперани и започват да дърпат, да щипят кожата на лицето.
Това беше твърде странно.
— Аз… — започна професорът, но ръката му попречи да продължи. Устата му се отвори и затвори няколко пъти, изпускайки само глухо хриптене. Направи още една мъчителна стъпка, като робот, и наново се спъна.
— Какви са тези неща? — попита той с дрезгав глас. Господи, сега клепачите му се бяха опънали гротескно, двете ръце дращеха и след миг върху бузата му се появи кървава струйка.
През залата премина тревожен шепот.
— Има ли нещо, което да не е наред, професоре? — осмели се да попита асистентът.
— Аз… зададох… въпрос — протътна професорът почти против волята си, гласът му бе заглушен от дланите върху лицето.
Поредна залитаща стъпка и внезапен писък:
— Лицето ми! Защо никой не иска да ми каже какво става с лицето ми?
Пълно мълчание.
Пръстите се мачкаха, юмруците удряха носа, който изхрущя леко.
— Махнете ги от мен! Те се впиват в лицето ми!
Ама че гадост: сега от ноздрите му течеше кръв и пръскаше бялата му риза и елегантния графитен костюм. Пръстите му раздираха, късаха като нокти на граблива птица; ето, единият се вдигна — и Диуейн с ужас видя как се забива в очната кухина.
— Вън! Извадете ги!
Последва рязко, въртеливо движение, което напомни на Диуейн на загребване на сладолед и внезапно очната ябълка изскочи, уродливо голяма, потръпваща, взряна право в Диуейн от невъзможен ъгъл.
В залата отекнаха писъци. Студентите от предната редица се отдръпнаха ужасени. Асистентът скочи от стола си и се втурна към Хамилтън, който ожесточено го отблъсна.
Диуейн седеше вкаменен на мястото си с изпразнено съзнание и парализирани крайници.
Сега професор Хамилтън правеше една след друга механични стъпки, раздирайки лицето си, отскубваше цели кичури коса и влачеше крака, сякаш всеки момент щеше да се сгромоляса върху Диуейн.
— Лекар! — изкрещя асистентът. — Извикайте лекар!
Магията се развали. Настъпи внезапно движение, всички се надигнаха изведнъж, запрескачаха изпуснатите книги, чуха се паникьосани гласове.
— Лицето ми! — викаше професорът през врявата. — Къде е лицето ми?
Някои от студентите се втурнаха към вратата с крясъци, други се блъскаха напред, към пострадалия професор, наскачаха върху подиума, опитвайки се да го спрат. Той се нахвърли върху тях слепешката, скимтейки неистово, с лице като кървава маска. Някой, който се опита да се измъкне от редицата, настъпи жестоко Диуейн. Капки кръв опръскаха лицето му: той усещаше топлината им върху кожата си. Все още не можеше да се помръдне. Осъзна, че не е в състояние да отмести очи от професора, че не може да избяга от този кошмар.
Студентите бяха успели да свалят професора на подиума и сега се хлъзгаха в кръвта му, опитвайки да задържат гърчещите се ръце и подскачащото тяло. Докато Диуейн гледаше, професорът ги изблъска с демонична сила, грабна чашата с вода и я разби в пода, след което крещейки започна да реже със стъклата гърлото си, сякаш се опитваше да изгребе нещо.
В един миг Диуейн осъзна, че може да се движи. Той се завъртя и хукна към пътеката между редиците. Спринтира към стълбите срещу задния изход на залата. Единственото, за което можеше да мисли, беше как да избяга далеч от този необясним ужас, на който бе станал свидетел. Докато се измъкваше през вратата и се носеше с пълна скорост по коридора, една фраза продължаваше да ехти в съзнанието му отново и отново: