Чтение онлайн

Ню Йорк, в наши дни

Червенокосият малчуган се изкатери върху подиума, наричайки по-малкото си братче „бебчо“, и протегна ръка към крака на слона. Хуан го наблюдаваше безмълвно, но пристъпи напред, когато детската ръчичка докосна експоната.

— Ей! — извика Хуан и се затича. — Ей, не докосвай слоновете.

Момчето го погледна уплашено и дръпна ръката си. Беше още във възрастта, когато един униформен мъж може да го впечатли. По-големите — петнайсет-шестнайсетгодишните — понякога разочароваха Хуан. Знаеха, че е само обикновен пазач в музея. Противна проклета работа! Много скоро щеше да приключи с всичко това и да си вземе изпита за полицай.

Подозрително проследи червенокосия хлапак и малкото му братче, докато обикаляха покрай стъклените витрини в смрачената зала и разглеждаха препарираните лъвове. Пред витрината с шимпанзетата хлапакът започна да подвиква и да се чеше по ръцете, правейки се на маймуна пред по-малкия. Къде, по дяволите, бяха родителите им?

Червенокосият Били задърпа малкото си братче към залата с африкански експонати. От една витрина насреща им се ухилиха маски с плоски дървени зъби.

— Иха! — възкликна братчето.

— Тъпо е — каза Били. — Отиваме да видим динозаврите.

— Къде е мама? — попита малкият, оглеждайки се на всички страни.

— О, загуби се — отвърна Били. — Идвай.

Двамата тръгнаха през огромна ехтяща зала, пълна с тотемни стълбове. В далечния й край една жена с писклив глас и червен флаг в ръката развеждаше последната за деня туристическа група. На по-малкия брат му се стори, че долавя някаква неясна миризма — като пушек и корени на стари дървета. Когато групата се скри зад ъгъла, залата потъна в тишина.

Били си спомни, че при предишното си посещение бяха видели най-големия бронтозавър в света, тиранозавър и трахидент. Поне си мислеше, че се казва трахидент. Зъбите на тиранозавъра бяха дълги най-малко три метра. Най-голямото нещо, което беше виждал някога. Но не помнеше тези тотеми. Може би динозаврите бяха зад онази врата. Зад нея обаче се оказа скучната Зала на тихоокеанските народи, пълна с нефрити, слонова кост, коприни и бронзови статуи.

— Видя ли какво направи — каза с възмущение Били.

— Какво?

— Накара ме да се загубя, такова — отвърна той.

— Мама наистина ще се побърка — смънка малкият.

Били изпъшка. Нямаше защо да бързат да се срещнат с родителите си на голямото централно стълбище, преди да затворят музея. Можеше и сам да намери пътя до изхода — никакъв проблем.

Прекосиха още няколко прашни стаи, спуснаха се по едно тясно стълбище и попаднаха в продълговата мрачна зала. По стените от тавана до пода бяха подредени хиляди препарирани птици, а от слепите им очни кухини стърчаха валма бял памук. Залата беше празна и миришеше на нафталин.

— Знам къде сме — обади се Били окуражен, взирайки се в сумрака.

Малкият започна да скимти.

— Млъквай — скастри го Били.

Хленченето престана.

Залата рязко зави, завършвайки със стена, край която бяха наредени прашни празни витрини. Не се виждаше никакъв изход. Можеха да се върнат единствено през залата с мъртвите птици. Детските стъпки отекваха глухо далеч от останалите неделни посетители. В отсрещния край на залата се издигаше преграда от брезент и дърво, която неуспешно имитираше стена. Били пусна ръчичката на братчето си, приближи се и погледна през преградата.

— Бил съм тук — каза уверено той. — Сега са затворили, но предишния път беше отворено. Бас ловя, че сме точно под динозаврите. Само ще видя дали има изход.

— Не трябва да ходиш натам — предупреди го малкият.

— Виж какво, глупчо, отивам. А ти чакай тук.

Били изчезна зад преградата и след няколко секунди малкият чу скърцане на отваряща се метална врата.

— Ей! — чу се гласът на Били. — Тук има спираловидна стълба. Спуска се надолу, но е страхотно. Ще видя накъде води.

— Недей! Били! — изкрещя малкият, но единственият отговор бяха отдалечаващите се стъпки на брат му.

Момченцето се разрева и тъничкото му гласче отекна в мрачната зала. След няколко минути се разхълца, подсмъркна силно и седна на пода. След това започна да дърпа някакво парченце гума, което стърчеше от гуменката му, докато най-накрая го измъкна.

Внезапно вдигна очи. Залата беше стихнала и задушна. Светлините във витрините мятаха черни сенки върху пода. Някъде избоботи и затътна вентилационна шахта. Били все още го нямаше. Момченцето отново заплака, този път още по-гръмогласно.

Може би щеше да е по-добре да тръгне след Били. Може би не беше чак толкова страшно. Може би беше намерил родителите им и сега го чакаха от другата страна. Но трябваше да побърза. Музеят сигурно вече беше затворен.

Изправи се и се промъкна зад преградата. Залата продължаваше нататък с витрини с потънали в прах и плесен забравени експонати. В единия край зееше леко открехната старинна метална врата.

Момченцето се приближи и надникна през нея. Зад вратата видя най-горната площадка на тясно спираловидно стълбище, което се спускаше надолу. Тук беше още по-прашно и се долавяше някаква странна миризма, която го накара да сбърчи носле. Изобщо не искаше да се спуска по това стълбище. Но Били беше някъде там долу.

— Били! — извика той. — Били, ела горе! Моля те!

Сред пещерния сумрак му отговори само ехото. Момченцето подсмъркна, сграбчи перилото и се заспуска бавно към мрака.

Понеделник

Марго Грийн зави на ъгъла на Западна Седемдесет и седма улица и ранното утринно слънце блесна право в очите й. За момент сведе поглед и премигна, после отметна назад кестенявата си коса и прекоси улицата. Нюйоркският Музей за естествена история се извиси пред нея като старинна крепост с огромната си изящна фасада над редицата от червенолисти букови дървета.