Нулев брой
Шрифт:
Мая плесна с ръце и каза:
— Наистина, никога не ми е била ясна тази мода на извиненията: дали е израз на смирение, или на безочие. Правиш нещо, което не бива да правиш, после се извиняваш и си измиваш ръцете. Сещам се за стария виц за каубоя, който препуска през прерията и чува от небето глас, който му нарежда да отиде в Абълийн, в Абълийн гласът му казва да влезе в бара и да заложи всичките си пари на цифрата пет на рулетката. Подведен от небесния глас, каубоят се подчинява, пада се осемнайсет и гласът прошепва: „Да му се не види, загубихме“.
Разсмяхме се, но после минахме на друга тема. Трябваше да прочетем внимателно и да обсъдим статията на Лучиди за Пио Алберго Тривулцио и дискусиите продължиха цял половин час. Накрая, когато Симеи в пристъп на меценатство поръча от бара на долния етаж кафе за всички. Мая, която седеше между мен и Брагадочо, прошепна:
— Аз бих направила и обратното, искам да кажа, ако вестникът е за по-развита публика, бих искала да направя рубрика, която да казва обратното.
— Да казва обратното на Лучиди? — подозрително попита Брагадочо.
— О, не, не ме разбрахте. Обратното на клишетата.
— Тези, за които говорихме преди повече от половин час ли? — попита Брагадочо.
— Да де, но аз продължих да си мисля за тях.
— Ние не — сухо каза Брагадочо.
Мая не изглеждаше засегната от отговора му и ни гледаше, все едно сме изкуфели.
— Говоря за обратното на окото на бурята и на министъра, който отправя яростни обвинения. Например Венеция е Южният Амстердам, понякога фантазията надвишава реалността, искам да подчертая, че съм расист, тежките наркотици са първата стъпка към тревата, чувствай се като у дома ми, предлагам да си говорим на вие, който се радва, е доволен, вдетинен съм, но за сметка на това съм стар, за мен тъмната Индия е китайски, успехът ме промени, в крайна сметка Мусолини е извършил и много гадости, Париж е грозен, но парижаните са много любезни, в Римини всички са на плажа и никой не стъпва в дискотеките, прехвърлил е целия си капитал в Батипаля.
— Да, и цяла гъба отровена от семейство. Откъде ги измисляте тези глупости? — попита Брагадочо, все едно беше кардинал Иполито с Ариосто.
— Някои са от една книжка, която излезе преди няколко месеца — отвърна Мая. — Но извинете, разбира се, че не са подходящи за „Утре“. Може би е време да се прибирам.
— Слушай — каза ми после Брагадочо, — да си тръгнем заедно, че умирам да ти разкажа нещо. Ако не го разкажа, ще се пръсна.
Половин час по-късно отново бяхме в таверна „Мориджи“, но докато вървяхме, Брагадочо не поиска да се впусне в откровения. Само отбеляза:
— Сигурно си забелязал какво и е на тази Мая. Аутистка е.
— Аутистка ли? Нали аутистите са затворени в себе си, не общуват. Защо казваш, че е аутистка?
— Четох за един експеримент за първите симптоми на аутизма. Представи си, че в една стая сме аз, ти и Пиерино, аутистчето, ти ми казваш да скрия някъде една топчица и да изляза. Аз я слагам в една ваза. Когато изляза, ти вадиш топчицата от вазата и я слагаш в едно чекмедже. После питаш Пиерино: когато господин Брагадочо се върне, къде ще търси топчицата? И Пиерино казва: ами в чекмеджето. Тоест Пиерино не мисли, че в моя ум топчицата е още във вазата, защото в неговия ум е вече в чекмеджето. Пиерино не е способен да се поставя на чуждо място, мисли, че всички имат в главата си това, което има той.
— Но това не е аутизъм.
— Не знам какво е, може да е някаква лека форма на аутизъм, както докачливите са параноици в първи стадий. Но Мая е такава, не е в състояние да погледне от гледната точка на друг, мисли, че всички мислят това, което и тя. Не видя ли онзи ден как в един момент каза, че той няма нищо общо — за този той бяхме говорили един час преди това. Тя беше продължила да мисли за него или и беше изплувал в ума в този момент, но не мислеше, че ние може вече да не мислим за него. Луда е, най-малкото, казвам ти. А ти продължаваш да я гледаш, докато говори, все едно е оракул…
Реших, че това са глупости, и го отрязах с една реплика:
— Оракулите са винаги луди. Може да е правнучка на сибилата от Куме.
Бяхме стигнали в таверната и Брагадочо бе започнал да говори:
— В ръцете ми е такъв материал, че „Утре“ щеше да продаде сто хиляди броя, ако вече се продаваше. Всъщност искам съвет. Да дам ли това, което съм открил, на Симеи, или да се опитам да го продам на друг вестник, на истински вестник? Бомба е и става дума за Мусолини.
— Не ми се струва много актуално.
— Актуалността е да се разкрие, че някой ни е мамил, че много хора, че всички са ни мамили.
— В какъв смисъл?
— Това е дълга история и засега имам само предположение, но без кола не мога да отида където трябва и да разпитам живите свидетели. Както и да е, да започнем от фактите, каквито ги познаваме всички, после ще ти кажа защо моята хипотеза е разумна.
Брагадочо просто ми преразказа в общи линии това, което той наричаше общоразпространена версия, според него твърде лесна, за да е вярна.
И така, Съюзниците са пробили Готската линия и напредват на север към Милано, войната е вече загубена и на 18-и април 1945 г. Мусолини тръгва от езерото Гарда и пристига в Милано, където се укрива в префектурата. Съветва се със своите министри за възможна съпротива на един редут във Валтелина, но вече е готов за края. Два дни след това дава последното интервю в живота си на последния от най-верните си приближени, Гаетано Кабела, който управлява последния републикански вестник, „Пополо ди Алесандрия“. На 22-ри април говори за последен път пред офицери от Републиканската гвардия и казва: „Щом родината е загубена, животът е безполезен“.
През идните дни Съюзниците са в Парма, Генуа е освободена и накрая сутринта на 25-и април работниците окупират фабриките в Сесто Сан Джовани. Следобед Мусолини заедно с неколцина приближени, сред които генерал Грациани, е приет в архиепископията от кардинал Шустер, който го среща с делегация на Комитета за освобождение. Казват, че в края на срещата Сандро Петрини, който закъснял, срещнал Мусолини по стълбите, но това може и да е легенда. Комитетът за освобождение налага безусловна капитулация, като казва, че дори немците са започнали да преговарят с него. Фашистите (последните винаги са най-отчаяни) не приемат да се предадат позорно, искат време да го обмислят и си тръгват.