Чтение онлайн

Но всяко нещо с времето си. Отмъщението можеше да почака. Засега Змията им беше необходим.

Александър Майкълс заспиваше, когато малкият монитор на нощното му шкафче изведнъж светна. Ярката светлина го изтръгна от съня и той примигна.

— Алекс? — прозвуча гласът на компютъра. — Имаш спешно повикване.

Майкълс разтърка очи и потърси с поглед електронния циферблат на часовника. Минаваше полунощ. Кой по…?

— Алекс? — повтори компютърът. — Имаш спешно повикване.

Гласът беше чувствен, дълбок, изкусително женствен. За каквото и да ставаше въпрос, звучеше сякаш отправя съблазнителна, романтична покана. Компютърът беше програмиран от Джей Гридли и гласът му беше специално подбран. Младокът беше технически гений, но голям шегобиец и Майкълс нямаше да му се моли да смени този глас, въпреки че на момента едва го изтрайваше.

Заместник-главнокомандващият Мрежата прокара пръсти през разрошената си коса и окончателно се събуди. Видеокамерата на монитора беше включена и проследяваше всяко негово движение.

— Окей. Вече съм на линия. Свържи ме.

Компютърът незабавно изпълни командата му.

На екрана се появи разстроеното лице на Антонела Фиорела, дясната ръка на Майкълс. Беше имала тежка седмица и видът й беше направо съсипан.

— Съжалявам, че те събудих, Алекс.

— Всичко е наред, Тони. Какво се е случило?

Знаеше, че тя не би позвънила без сериозна причина.

— Току-що са убили шефа.

— Какво?!

— Получихме сигнал „тревога“ от вива му. Някъде от крайните квартали… Четвърт час по-късно, когато нашите хора пристигнали, и тримата — Дей, бодигардът му и шофьорът били вече мъртви, а автомобилът на парчета.

Това, което Майкълс изръмжа като отговор, не беше много подходящо за ушите на една дама, но Тони кимна разбиращо.

— Веднага тръгвам.

— И… Алекс, не забравяй протокола…

Нямаше нужда да му напомня. И двамата знаеха, че убийството на политическа фигура от ранга на Дей би могло да е част от поредица планирани атентати.

— До скоро, Тони. Прекъсвам връзката.

Лицето на помощничката му изчезна от екрана.

Докато се обличаше, имаше чувството, че това е само част от някакъв кошмарен сън.

Стив Дей беше мъртъв. По дяволите.

По дяволите.

Сряда, 08.09.2010, 00:47

Вашингтон

От алените и сините светлини на полицейските патрулни коли уличката изглеждаше осветена като за карнавал. И също толкова оживена. Беше един през нощта, но отвсякъде се тълпяха любопитни и полицаите, обградили района на тройното убийство, едва успяваха да ги удържат. От прозорците на околните сгради също надничаха хора.

Какво гадно място да се умре, помисли си Тони Фиорела. Но не толкова мястото, самата смърт беше нелепа, ужасна… Тя тръсна глава.

— Агент Фиорела?

Тони се вгледа уморено в полицая, който също имаше измъчен и недоспал вид.

Убийството на федерален агент не беше шега работа.

— Да, капитане?

— Моите хора разпитаха из квартала…

— И какво? Никой нищо не е чул и не е видял, нали?

— Имате забележителен нюх… Да не сте от разузнаването? — мрачно се пошегува полицаят.

— Знам само, че някой здравата е загазил… И ще си плати. — Около устата на Тони се образуваха две сурови гънки.

Полицаят кимна. Знаеше, че няма да оставят и камък необърнат, но рано или късно убиецът щеше да бъде хванат. При разследване убийството на някой наркотрафикант може и да не си даваха много зор, но убийството на полицай беше нещо различно. То никога не се разминаваше безнаказано.

Новият крайслер на Алекс Майкълс рязко удари спирачки встрани от редицата патрулни коли. Шофьорът и бодигардът излязоха първи, огледаха насъбралата се тълпа и кимнаха на останалия вътре в колата Алекс.

Той бързо се измъкна навън, откри в тълпата Тони и се насочи към нея. Полицаите, видели значката му, се отдръпваха и му правеха път, без да задават въпроси.

Тони гледаше приближаващия Алекс и отново усети в гърдите си познатото вълнение — смесица от радост, възхищение и още нещо, което не смееше да назове…

Изражението на Алекс не беше мрачно, а по-скоро непроницаемо, както винаги. Но Тони го познаваше достатъчно добре и знаеше, че смъртта на неговия наставник и приятел Стив го е разтърсила до дъното на душата му. Алекс просто не даваше израз на мъката си пред никого — дори и пред нея.

Може би най-вече пред нея.

— Тони…

— Алекс!

Заведе го до мястото на убийството. Алекс се наведе и огледа тялото на Стив, без да каже и дума. Само лицето му още повече се стегна.

След малко огледа и другите две тела, както и изгорялата лимузина. Федералните агенти и местните полицаи все още се суетяха, отцепваха района, щракаха с видеокамери. Съдебни експерти очертаваха точното местоположение на телата и на всеки един от падналите снаряди. Празните гилзи бяха грижливо опаковани. В лабораторията щяха да бъдат подложени на обработка с цианоакрилен етер, след което да минат през биоактивен скенер. По такъв начин можеха да се различат дори и най-микроскопичните отпечатъци. Но Тони се съмняваше, че ще открият остатъци от ДНК или изобщо нещо, което да им свърши работа. Убийството беше планирано професионално — някой със сигурност се беше погрижил и за уликите.

След като беше огледал всичко, Алекс се върна при нея.

— Докладвай, Тони.

— Очевидно е било добре планиран атентат, а командирът Дей — набелязаната жертва. Поставили са бомба, шофьорът е изгубил контрол над лимузината и са се блъснали в уличен стълб. Задната врата е била разбита по някакъв начин — с военноморска мина или нещо подобно… — и тримата са били простреляни. Нападателите са били няколко — най-малко трима. Портър ще се заеме с балистичния анализ, но е почти сигурен, че са използвали един деветмилиметров пистолет, два автомата и пушка.