Чтение онлайн

Младежът ме гледаше объркано.

– Можеш да оставиш преструвките.

– Преструвки ли?

– Да се преструваш на изненадан от това колко съм “странен”. Много аматьорски опит. Ти си завършващ студент, предполагам?

В погледа му се четеше паника.

– Другият път накарай съквартиранта си да напише бележката - казах и му я подхвърлих обратно.
– Дявол да го вземе, нямам време за това.

– Можеш да му дадеш интервю - предложи Тобиас.

– След като ме излъга?

– Моля те - изхленчи момчето и се изправи, - приятелката ми…

– Преди малко каза, че ти е годеница. Искаш да се заема със случай, по време на който да ме пращаш за зелен, докато тайно си водиш бележки за състоянието ми. Целта ти е да си напишеш дисертацията.

Изражението му повехна. Айви стоеше зад него и кимаше презрително.

– Мислиш ли, че си първият, на когото му е хрумнала тази идея?

– Не можеш да виниш човек, че опитва.

– Мога и го правя - сопнах му се аз.
– При това често. Уилсън, ще имаме нужда от охраната!

– Не, няма нужда - момчето грабна нещата си. В бързината малък рекордер се изплъзна и изтрака на масата.

Повдигнах вежда, когато той се изчерви, грабна рекордера и излезе от стаята тичешком.

Тобиас се изправи и се доближи до мен с ръце хванати зад гърба.

– Клетият. Вероятно ще трябва да се прибере пеша. В дъжда.

– Вали ли?

– Според Стан скоро ще завали - каза Тобиас.
– Замислял ли си се, че може подобни опити да намалеят, ако веднъж дадеш интервю?

– Омръзна ми да бъда споменаван в различни изследвания - казах аз, размахвайки ръка с раздразнение.
– Омръзна ми да ме изучават. Омръзна ми да бъда специален.

– Какво?
– попита Айви с изумление.
– Предпочиташ обикновена работа на бюро и да се откажеш от просторното имение?

– Не казвам, че няма плюсове - казах, когато Уилсън влезе и се обърна, за да гледа как младежа излита през входната врата.
– Би ли се уверил, че наистина си е тръгнал, Уилсън?

– Разбира се, господарю - той ми подаде поднос, на който беше днешната поща и излезе.

Прегледах пощата. Уилсън вече беше отделил сметките и рекламите. Така оставаха само писмо от психиатъра ми, което игнорирах, и невзрачен, голям плик. Смръщих се, отворих го и извадих съдържанието му.

В плика имаше само едно. Черно-бяла снимка с размер 5 на 10 сантиметра. Повдигнах вежда озадачено. На нея имаше скалист бряг с дърво, надвиснало над океана.

– На заден план няма нищо - казах на Тобиас и Айви, които надничаха над рамото ми.
– А и в плика няма нищо друго.

– Изпратил го е още някой кандидат за интервю - предположи Айви.
– Справил се е по-добре от хлапето.

– Не изглежда да има нищо специално - Джей Си си проправяше път зад Айви, която го плесна по рамото.
– Скали и дърво. Скука.

– Не знам… - казах аз.
– Трябва да има все нещо. Тобиас?

Тобиас взе снимката. Поне това видях аз. Най-вероятно снимката все още се намираше в моята ръка, но не я усещах там сега, когато приемах, че я държи Тобиас. Странно е как умът може да променя възприятията.

Тобиас изучава снимката един дълъг момент. Джей Си започна да спуска и вдига предпазителя на пистолета си.

– Нали все говориш за сигурността при използването на оръжие?
– изсъска му Айви.

– Умея да го използвам - отвърна й той.
– Дулото не е насочено към никого. Освен това имам железен контрол над всеки мускул в тялото си. Мога да…

– Млъкнете и двамата - каза Тобиас. Той погледна снимката по-отблизо.
– Господи…

– Не използвай името господне напразно - каза Айви.

Джей Си изсумтя.

– Стивън - каза Тобиас.
– Компютър.

Седнах пред компютъра във всекидневната. Тобиас се наведе над рамото ми.

– Потърси Самотен кипарис.

Направих го и извадих раздела със снимките. Появиха се няколко десетки снимки на същите скали, но на всяка от тях дървото беше много по-голямо. Дървото на снимките изглежда беше достигнало пълния си размер, дори изглеждаше древно.

– Страхотно - обади се отново Джей Си.
– Пак дърво. Пак скали. И пак скука.

– Това е Самотния кипарис, Джей Си. Прочут е и се смята, че е на поне 250 години.

– Е, и?
– попита Айви.

Държах снимката, която бях получил.

– Тук трябва да е… На колко? Около десет години?

– Вероятно още по-малко - отвърна ми Тобиас.

– Значи, ако тази снимка е истинска - казах аз, - трябва да е направена в средата на 18-и век, десетилетия преди фотоапарата да бъде изобретен.

*

– Ясно е, че е фалшива - изказа мнението си Айви.
– Не разбирам защо и двамата сте се замислили толкова.

Двамата с Тобиас крачехме из коридора на имението. Бяха изминали два дни, а още не можех да изкарам снимката от ума си. Носех я в джоба си.

– Най-логично е да е фалшификат, Стивън.

– Според Армандо е истинска - отвърнах аз.

– Армандо е пълна откачалка - каза Айви. Днес носеше сив костюм.

– Така е - казах и отново бръкнах в джоба си.

Не би било трудно да се фалшифицира снимка. Как го правят в наши дни? На практика всеки софтуерен редактор на снимки може да създаде реалистични фалшификати.

Армандо я бе прекарал през разни модерни програми, за да провери нивата и разни други неща, които звучаха прекалено технически за мен, но признаваше, че това не означава нищо. Някой талантлив човек би могъл да заблуди тестовете.

Защо тогава мислех толкова за снимката?

– Това ми изглежда сякаш някой се опитва да докаже нещо. Има много дървета по-стари от Самотния кипарис, но малко са на толкова отличителни места. Целта на тази снимка е да бъде призната за невъзможна, поне от хората, познаващи историята.