Чтение онлайн

Толкова типично за Хенке!

Майсторът на бързите процедури.

Ребека не можа да не се усмихне. Въпреки очевидните му недостатъци, на човек никога не му бе скучно в компанията на малкия и брат. Когато пораснаха малко, тя започна да го взема със себе си в библиотеката. Висяха там след училище, вместо да се прибират у дома. Увещаваше го да си пише домашните, преди да почне с комиксите. Библиотеката беше свободна територия, спокойно място, където можеш да се забравиш в мечти, най-вече след като майка им се разболя и всичко ескалира. Тя все още свързваше миризмата на книги със сигурност.

Често стояха там, докато библиотеката затвореше, и дружелюбните лелки се принуждаваха да ги изгонят.

Като че беше преди цял век.

Фотоалбумът беше най-долу на рафта. Кафяви пластмасови корици и залепнали страници. Тя беше разглеждала пожълтелите снимки много пъти, но все пак не се сдържа да го разлисти. В действителност не всичко беше лошо. В определени моменти животът бе почти нормален. Като например къмпинг почивката в Ретвик — тя, мама и Хенке, обути със сабо, изрисувано в стил курбитс [132] , мижаха срещу фотоапарата. Те двамата бяха руси и засмени, а тя самата беше тъмнокоса като татко и с по-сериозно изражение. Той, разбира се, беше зад фотоапарата, а единственото, което говореше за присъствието му, беше дългата му сянка. В албума на Хенке едва ли щеше да има по-близка снимка на баща им, в това беше напълно сигурна.

Тя осъзна, че точно тази лятна снимка от началото на осемдесетте говореше много за семейството им. Хенке и мама винаги бяха били близки, а тя беше момичето на татко. Също както мама, тя правеше всичко, за да му угоди, макар че той най-често се държеше така, сякаш те не съществуват. Татко беше сериозен човек, който размишляваше много и най-често предпочиташе собствената си компания. Рядко се усмихваше и почти никога не се смееше, или поне тя не си спомняше. Работата беше единственото, което го интересуваше, занимаваше се с някакъв вид продажби, но тя не си спомняше много, освен, че той пътуваше доста. Понякога пристигаше картичка, а в отделни случаи пликовете от безмитните магазини съдържаха и друго освен бутилки алкохол. Сладки, парфюм или дори някоя евтина играчка от сувенирния магазин на летището, ако пътуването бе минало особено благополучно и той беше в добро настроение.

През малкото дни, когато си беше вкъщи, той най-често не искаше да го безпокоят. Обикновено се заключваше в малката стаичка с книга или някаква бутилка. Останалата част от семейството чисто и просто не го интересуваше. То беше необходим дразнител, който бе принуден да толерира, преди всичко форматно. Освен това през последните години се чувстваше все по-огорчен от живота си. От това, че така и не бе получил признанието, което смяташе, че заслужава.

Беше започнал да работи по нещо като мемоари, които да поправят неправдата, но вместо това само изостриха озлобението му, особено когато се оказа, че никой не иска да ги издаде. Бяха изгорили всичко, когато той си отиде. Отидоха чак до „Лида“ [133] и хвърлиха дебелия вързоп хартия в едно от огнищата.

Всичките гъсто изписани страници изгоряха само за няколко минути.

Никой от тях — нито дори мама — не беше прочел и ред.

Но независимо какво си мислеше Хенке, татко всъщност не беше лош човек — в никакъв случай! Чак като порасна, тя разбра, че поведението му беше един вид недъг. Че на някои хора просто им липсва емпатия и са неспособни да показват любов.

Горката им майка правеше всичко, което можеше. Хукваше да изпълнява и при най-малкия му знак и ходеше на пръсти, за да не разваля настроението му. След това болестта и пиенето за утеха обзеха света и и изведнъж на Ребека се падна отговорността да се грижи за дома така, както баща им искаше.

Всъщност нямаше нищо чудно, че тя се влюби в Даг. Той в крайна сметка не беше нищо друго, освен по-млад вариант на баща и. Беше достатъчен само малко интерес от негова страна. За разлика от татко, Даг можеше да бъде невероятно емоционален, когато беше в правилното настроение. Носеше и цветя и подаръци, обясняваше на целия свят колко фантастична е тя и беше отличен в ролята на любящ партньор. Тя, естествено, беше паднала в краката му и той и бе предложил само след няколко месеца. И така се беше сдобила с нова авторитетна фигура, към която да се нагоди, някой, чиято любов тя отново се опитваше самопожертвователно да спечели.

Сякаш проблемът всъщност беше в нея.

Мамка му, лесно беше да се умува за вече отминали неща…

Хенке, от друга страна, беше шумен и жизнен като малък. Обичаше да играе лудешки игри, които понякога се отразяваха на обзавеждането, а татко не гледаше с добро око на това, особено когато си беше сипал грог след работа… Тогава можеше да заиграе коланът, а татко не беше човек, който се въздържа. Удряше отново и отново, въпреки че и тя, и мама го молеха да престане. Докато някоя от двете не се хвърлеше върху Хенке, за да го предпази, за да прекрати всичко.

Тя си спомняше болницата твърде добре. Погледите на персонала и как беше стиснала здраво ръката на татко.

Престорено спокойният глас на баща и:

Не, докторе, Хенрих просто падна по стълбите. Голям е карък, малкият ни…

Тя несъзнателно захапа долната си устна.

Трябваше да е бърза, да отърве Хенке навреме, преди ситуацията да е излязла от контрол. Да държи и татко, и братлето си в добро настроение, за да върви всичко безпроблемно вкъщи. Мама правеше всичко възможно, поне в началото. Но след като болестта започна да заема все по-голяма част от вниманието и, тя вече нямаше сили или чисто и просто желание. Баща им най-накрая бе започнал да я забелязва. Колкото и странно да беше, алкохолът и самосъжалението бяха нещата, които най-накрая сближиха мама и татко. Може би вече имаха общ интерес, нещо, което деляха? Така че с времето все повече се падаше на нея да поддържа крехкото равновесие у дома. Винаги беше нащрек, готова да се намеси, почти както сега на работа. В началото пазеше Хенке от татко, а впоследствие и от него самия.

Бягането от училище, обкръжението му, пушенето… Поне първоначално всичко това сигурно беше вид отмъщение. След това стана по-скоро извинение, за да плюе на целия свят…

Ребека не си направи труда да раздели слепените страници, така че на следващата снимка бяха минали повече от десет години. Тя беше завършила гимназия и стоеше пред празнично подредена маса в стария им апартамент.

Тя и Даг се усмихваха влюбено към фотоапарата. Ръката му беше около раменете и, а тя самата се бе долепила, може би прекалено плътно, до широката му гръд. Изглеждаше почти сякаш той я притиска към себе си.

Тя изглеждаше доволна, дори щастлива, с абитуриентската си шапка и бяла лятна рокля. Въпреки че беше изминала само половин година, откакто се бяха срещнали, годежният пръстен вече блестеше на пръста и. Разбира се, може би си въобразяваше, гледайки снимката от перспективата на настоящето, но ако се взреше внимателно, и се струваше, че щастливата усмивка не достига до очите и. Като че щастието на снимката беше просто фасада.

На съседната снимка се виждаха останалите гости около масата. Мама, изпита и с хлътнали очи, както обикновено. Хенке и Манге, майката на Даг и Нила, както и двама приятели на Ребека, чиито имена едва помнеше. Всички се усмихваха и махаха на апарата, който вероятно държеше тя самата. Весел поздрав от едно наглед весело минало.