Чтение онлайн

Тя измърмори нещо, обърна се и отключи вратата на апартамента, след което го пусна да влезе вътре преди нея. Постоя няколко секунди на килимчето в антрето, после заключи всички четири ключалки.

Но само веднъж. И макар една част от нея диво да негодуваше, един път чисто и просто трябваше да стигне. Тя нямаше желание да запознава брат си с маниите си.

В антрето телефонният секретар сигнализираше за още един пропуснат разговор.

Скрит номер, както обикновено.

Хенке вече се беше разположил като у дома си на дивана във всекидневната.

— Имаш ли няк’во кафе?

С известни затруднения тя потисна внезапния импулс да грабне първия възможен тежък предмет и му разбие черепа. Проклет, скапан идиот, да и се промъква така! А тя дори не мислеше, че той знае къде живее. Беше го търсила из целия град и изведнъж той просто се оказа на дивана и.

Ама как изглеждаше само!

Още по-изпит от предния път, с торбички под очите и никотиновожълт тен. Ноктите му бяха изгризани почти до дъно, косата стърчеше във всички посоки, а освен това беше страшно мръсен.

От дивана и се носеше миризма на пропити с дим дрехи и некъпан мъж и тя сбърчи нос.

Той я гледаше въпросително и тя осъзна, че така и не беше отговорила на въпроса.

— Разбира се — отвърна кратко и отиде в кухнята.

— Можеш да се поосвежиш малко, банята е ей там — извика тя от кухнята, дрънчейки с кафеварката.

Но когато тя се върна обратно няколко минути по-късно, той беше заспал.

Тя въздъхна, наля си чаша кафе и след известен размисъл реши да го остави да спи. Изглеждаше сякаш има нужда.

Обзе я изненадващ прилив на нежност и тя не можа да не го погали бързо по бузата. Все пак той беше малкият и брат, малкият и Хенке. Незрял идиот, действително, и квалифициран магнит за неприятности, но невинаги бе било така. Някога бяха те двамата срещу света. Въпреки всички гадости, те поне се имаха един друг.

Но това беше отдавна. Нещата се променяха, независимо дали го искаме, или не.

Тя изпи кафето, положи глава на облегалката и затвори очи.

Тя го долови още в движенията му, когато влезе в антрето. От начина, по който затръшна външната врата — как шумеше раздразнено с ключовете, докато сваляше обувките си с ритници. Тя се опита да предупреди Хенке, но той беше с гръб към нея, седеше и пушеше на един от сгъваемите столове на балкона. Хенке и Даг понякога пушеха заедно по цигара навън, макар че Даг твърдеше, че всъщност ги е отказал. Пушенето не се вписваше в тренировъчната му схема и всички тия простотии. Въпреки това все излизаше и се облягаше на парапета — и то не само в дните, когато Хенке им беше на гости. От балкона можеше да държи под око както двора, така и паркинга, където стоеше БМВ-то.

В добрите дните те се разбираха съвсем окей, Даг и Хенке. Можеха да стоят и да си говорят на балкона почти като че бяха приятели. Тя обичаше тези дни, чувстваше се сякаш има истинско семейство.

Но онзи ден определено нямаше да бъде такъв, осъзна тя още в момента, в който външната врата се затвори.

— Здрасти!

Гласът му беше леден, почти безчувствен, но тя без проблем долови гнева, който набъбваше отдолу.

— Всичко наред ли е? — каза тя възможно най-ниско и сдържано.

Той само изсумтя в отговор.

— Има ли нещо за ядене?

— Огретен с риба, във фурната е. С Хенке вече ядохме.

Ново изсумтяване. Това не предвещаваше нищо добро, знаеше го от опит. Вероятно проблеми на работа, някой клиент се е оплаквал, някоя доставка не е пристигнала или шефът се е заяждал. На Даг често не му трябваше много.

— И докога тоя търтей брат ти ще се възползва от гостоприемството ми? — измърмори той след малко помежду хапките и кимна към Хенке, който все още беше на балкона.

— Само два дни — каза тя толкова неутрално, колкото можа. — Малко му е трудно вкъщи с мама. Имаше нужда да се махне за няколко дни.

Трето изсумтяване, този път по-заплашително.

— Малко му било трудно… — промърмори той, загребвайки голяма лъжица огретен, която натъпка в устата си. — Майка ви е скапана алкохоличка — отбеляза той, след като сдъвка. — Вкарайте я в някакъв проклет дом, че да се порадваме на малко спокойствие и да не се налага малкия джебчия да търчи тука постоянно.

Тя започваше да се ядосва и той го видя. Доволна усмивка се разля по лицето му.

— Ама какво, да не се ядоса, че наругах невинния малък Хенке? — добави той с онзи снизходителен детски глас, който тя мразеше. Беше я настъпил по слабото място и тя трябваше да се въздържи, за да не захапе примамката.

— Хенке се е забърквал в някои неприятности — каза тя насилено спокойно. — Но далеч невинаги му е било лесно, а освен това е малкият ми брат.

— Лесно?! — лицето на Даг внезапно бе почервеняло и той скочи от стола.

Беше търсил караницата още с отварянето на вратата и сега бе получил каквото искаше.

— Казваш, че не му е било леко, но какви трудности е имал безценният ти брат, а? И моя баща не беше точно светец. Пребиваше ме през ден, докато не се научих да му отвръщам. Мръсникът се чупи, когато бях на петнайсет, но виж ме мен — той посочи с палец към гърдите си. — Не станах престъпник заради това! Бачкам, откакто станах на шестнайсет, изкачих се в йерархията, справям се, плащам си данъците и за какво? За да трябва да издържам такъв като него?

Малки пръски слюнка и остатъци от храна хвърчаха от устата му, но той, изглежда, не забелязваше.

— Какво става?

Хенке беше показал глава от балконската врата. Тя се опита да му направи знак да бъде спокоен, да не провокира Даг, да го остави да се набеснее, после всичко щеше да се успокои. Но той, изглежда, не я разбра. Освен това този път Даг не мислеше да го остави да се измъкне толкова лесно.

— Със сестра ти просто обсъждахме дали не е удачно да пратите алкохолизираната си майка в дом, та да не се мъкнеш тук през цялото време.