Чтение онлайн

— Вярно ли е, че сте били на второ място след майор Дейвидсън в класацията на аматьорите миналата година? И вярно ли е, че по всяка вероятност отново сте щели да останете втори? Не е ли също така вярно, че сега, след неговото отпадане, ще оглавите ранглистата?

— Отговорът на първите два въпроса е „да“, а на последния — „надявам се“.

Подтекстът във въпросите му беше ясен, но аз нямах намерение да започна да се оправдавам, преди да ми бъде отправено обвинение. Зачаках. Ако инспекторът смяташе да развие хипотезата, че съм се опитал да раня или да убия Бил, за да се сдобия със съпругата му, да го изместя в класирането или и двете, взети заедно, щеше да му се наложи да го направи сам.

Той обаче спря дотук. Измина цяла минута. Аз не помръдвах. Накрая Лодж се усмихна и каза:

— Е, мисля, че това е всичко, господин Йорк. Информацията, която ни дадохте вчера, и днешните ви отговори ще бъдат напечатани и оформени като показания. Ще ви бъда благодарен, ако впоследствие ги прочетете и ги подпишете.

Полицаят с бележника стана и излезе във външното помещение.

— Разследването на причините за смъртта на майор Дейвидсън ще се състои в четвъртък. Ще бъдете призован като свидетел. Госпожа Дейвидсън — също, в качеството си на лицето, опознало тялото. Ние ще й се обадим.

Докато изготвяха показанията ми, той поведе с мен най-обикновен разговор за конния спорт. Прочетох внимателно документа и го подписах. Думите ми бяха отразени абсолютно точно и непредубедено. Представих си как страниците отиват в спретнатата папка на Лодж. Колко ли дебела щеше да стане тя, докато открият убиеца на трагично загиналия Бил?

Ако изобщо се стигне дотам.

Лодж се изправи и ми протегна ръка. Поех я — този човек ми допадаше. Почудих се кой ли го е навел на мисълта да провери дали аз не се крия зад престъплението, за което лично бях съобщил.

Два дни по-късно имах състезания в Плъмптън.

Полицията беше провела разследването съвсем дискретно, сър Кресуел също не беше вдигнал много шум, ето защо в стаята с теглилките никой не обсъждаше причините за смъртта на Бил. Агенцията за разпространение на слухове не беше надушила нищо.

Потънах в обичайната суетня преди състезание — неудобствата на претъпканата с жокеи тясна съблекалня, нецензурните шеги, смеха, струпаните край нажежената до червено печка зъзнещи полуоблечени мъже.

Клем ми подаде чисти бричове, гащета, тънка кафява риза за под куртката, чиста бяла кърпа за врата и чифт найлонови дълги чорапи. Свалих си дрехите и се преоблякох. Найлоновите чорапи естествено имаха бримка, но все пак с тях съвсем лесно си обух меките, тесни ботуши за езда. Клем ми подаде униформата — дебел вълнен пуловер на кафяви и бели квадратчета и кафява сатенена жокейска шапка — и завърза кърпата около врата ми. Облякох си куртката и поставих жокейката върху предпазния шлем — щях да си го сложа по-късно.

— Само в едно надбягване ли ще участвате днес, господине? — попита Клем. Той извади две дебели ластични превръзки от широките джобове на престилката си и ги надяна на китките ми. С тях пристягаме ръкавите, да не ги издуха вятърът към лактите ни.

— Да — потвърдих, — поне засега. — Никога не губех надежда.

— Искате ли да ви намеря някое леко седло? Струва ми се, че тежестта ви приближава горната граница.

— Не. Предпочитам да яздя с мое седло. Ще се претегля с него и ще видя с колко превишавам лимита.

— Така да бъде, господине.

Отидохме с Клем да вземем тежащото три килограма състезателно седло, около което бяха увити коланите за пристягане и стремената. Претеглих се с него и шлема, килнат нестабилно на тила ми. Излязох шестдесет и седем килограма и половина — с два килограма повече от подходящото според съдията тегло, което конят ми трябваше да носи.

Клем взе седлото, а аз оставих шлема на пейката.

— Мисля въпреки всичко да яздя така, Клем — казах аз.

— Добре. — Той забързано се отправи да обслужи следващия.

Напълно беше възможно да постигна поне препоръчителното тегло, ако използвам така нареченото „седло-марка“ и си облека униформата от коприна и „хартиените“ ботуши.

На това състезание обаче яздех собствения си кон и можех да правя каквото си искам, а той беше кокалесто животно и ребрата му щяха да се претъркат от по-тънко седло.

Не, реших аз. Последен шанс, най-новата ми придобивка, беше як, петгодишен, кафяв жребец. Имаше изгледи да стане добър скачач на препятствия след година-две, но за момента го пусках само на състезания с леки препятствия за млади коне, за да набира опит, който определено му беше нужен.

Точно заради тази нестабилност в прескока му Сила ме беше умолявала предната вечер да не го яздя на състезанията в Плъмптън, тъй като хиподрумът там е пълен с изненади за непредпазливите.

С изострени като струна нерви, за пръв път изправена пред истинския размер на загубата си без помощта на успокоителни лекарства, тя ту избухваше в гневни изблици, ту прибягваше до молби.

— Недей, Алън. Само не на състезанията за млади коне в Плъмптън. Знаеш, че този твой нещастник. Последен шанс, никак не е безопасен. Нищо не те принуждава, защо искаш да рискуваш?

— Така ми харесва.

— И името много точно му подхожда — разстроена каза тя.

— Ще се изучи. Само че трябва да му дам възможност.

— Дай го на някой друг. Моля те.

— Какъв е смисълът да притежаваш кон, ако не го яздиш сам? Нали всъщност затова пристигнах в Англия — да се състезавам. Много добре го знаеш.

— И ти ще загинеш като Бил. — Изтощена, тя се разплака от отчаяние.

Опитах се да я успокоя:

— Не, няма. Ако Бил беше катастрофирал, нямаше да ме молиш да престана да шофирам, нали? Състезанията с препятствия не са нито повече, нито по-малко опасни от карането на кола. — Направих пауза, но тя продължи да плаче. — Много повече, хиляди хора загиват по пътищата, отколкото по хиподрумите — продължих аз.