Чтение онлайн

Когато слязъл долу в механата, сърцето на бай Сандо подскочило от удивление и най-приятен възторг — гостенинът му се преоблякъл във вечерен костюм, в най-точния смисъл на тази дума: тъмносин плат, колосана яка, сребриста връзка, на която блестяла напреко златна верижка. Ще каже човек — големец от най-чиста проба! За такъв го помислил и бай Сандо и една тайна надеждица се запалила като искрица в сърцето му — ех, дано пък отново повлекат крак към неговото заведение хора от по първа ръка!

Защото, каквото и да казват днес по-младите, облеклото е част от характера на човека! Видите ли някого да слиза за вечеря с връзка и колосана яка, да знаете, че това е човек, за когото добрите навици са станали втора природа, тоест са се превърнали в част от неговия характер. Аз уважавам добрите навици, другарю! Добрите навици — това е ред, самодисциплина, това е уважение към обществото, ако щете! Такива хора обществото награждава с доверието си, дава им в ръцете командни лостове, издига ги на ръководни постове и служби. Със своя вроден механджийски усет бай Сандо правилно оценил нашия човек и затова в душата му се запалила оная искрица надежда, за която споменах вече.

Но времето е като река, то не може да потече назад. Механджийството е една обърната вече страница от живота и никакви прищевки на тоя или оня особняк не могат да го възкресят, да му вдъхнат отново душа. И туй си е в реда на нещата, и аз го одобрявам. Особнячеството никога не ми е било присърце. Особнякът може всеки час да ти сервира нещо неочаквано, нещо, което го няма в Кодекса на труда — ха трошете си главата, любезни, за да откриете оня член или параграф, който би ви развързал ръцете, за да го санкционирате справедливо!

И така бай Сандо наредил пред своя представителен гост половин дузина панички с най-разнообразни мезета — подлютена с домашен пипер чубрика, леко позапечени арнаутски чушлета, накиснати в марината от олио и винен оцет, салата от краставички и домати, поръсена с копър, маслинки, гребка кьопоолу, няколко резенчета пастърма, сложил на масата и юзчето изстудена кехлибарена ракийка и се оттеглил при скарата си, която била наблизо до тезгяха, да приготовлява вечерята.

Минало се някое време и ето че в механата се появява и злополучният шофьор на джипката, мокър до кости и толкова разлютен, че дори заеквал като пелтек. Приближил се до бай Санда и запитал:

— Т-т-ук ли е май-й-стора, м-мам-ка му?

— Какъв майстор? — учудил се бай Сандо.

— Ами о-о-ня, дето е п-прис-и-стигнал с джи-па ми?

— Хм! — позамислил се ханджията. — Тук пристигна един другар с джип, верно е, но какъв ти майстор! — И той кимнал към дъното на механата, където Юлиян Евтимов преполовявал вече второто юзче.

Запътил се шофьорът към мястото, посочено от бай Санда, и като доближил масата на Юлияна, втрещил се и не вярвал на очите си. Този ли беше, или не беше този? Ако беше този, той наистина не прилича на оня, майстора, ами си има вид на най-настоящ директор.

— Вие ли… взе-е-хте джи-па ми? — проломотил той.

— Аз го взех! — усмихнал му се ангелски нашият човек. И все със същата си блага усмивка допълнил: — И ще издам заповед да те снемат от длъжност, защото ти си един шофьор грубиянин. Временно ще преминеш на служба «общ работник в гаража», а когато изчистиш езика си от мръсни думи, може да си помисля тогава дали да те възвърна отново на предишната ти служба.

— Ами вие кой сте? — дошъл на себе си шофьорът.

— Приятел на директора! — кимнал му нашият човек и пак се засмял. После му рекъл: — Върви да се посгрееш, в стаята ти е запален огън. А като влезеш във форма, слез долу да вечеряме.

Шофьорът не бил от категорията на героите, но не бил и от тия, дето се предават съвсем без бой.

— Ами вие шофьорска книжка имате ли? — преминал той на свой ред в настъпление. — Аз знам — рекъл той, — че дори на приятелите на директорите е забранено да управляват лека кола, ако си нямат книжка. Отгоре на всичко — рекъл той — това е държавна кола.

— Прави ти чест, дето ми задаваш тоя въпрос! — погледнал го с доволни очи нашият човек. — Понеже се осмели да ме питаш — продължил той, — ще помоля моя приятел да те назначи старши работник в гаража. Да не си от най-изпадналите! — И му показал книжката си. Тя била за шофьор ПЪРВИ КЛАС!

Оня махнал с ръка, въздъхнал и тръгнал да се качва в стаята си. Сега съвсем заприличал на мокра кокошка.

— Ще те чакам за вечеря, момко! — подвикнал подире му Юлиян Евтимов.

— Благодаря! Вечеряйте си сам! — отвърнал шофьорът, вече без да заеква. — На мене не ми се яде!

— Е, твоя воля! — повдигнал Юлиян рамене.

И като че ли тутакси го забравил. Посръбвал от юзчето с вид на човек, потънал в свои мисли и грижи. Мезетата едва докосвал, не приличал на лакомник или на човек, който обича да си угажда. Когато вечерята станала готова, той наредил на ханджията да занесе на шофьора едното от двете пилета с попрепечен хляб, а също така и шишенце коняк. «Да се посгрее, завалията!» — засмял се той и отново тутакси го забравил. А за компания поканил на масата си ханджията. «Заповядай — рекъл му — да вечеряме заедно! Виж само какъв дъжд вали навън!» — Ами вали си! — отвърнал ханджията.

— В такова време е опасно човек да остава сам! — казал Юлиян.

— А защо, ваша милост? Тука нищо не ви застрашава! Заведението ми е почтено, пък и милиционерският участък е наблизо.

— Тъй ли? — засмял се Юлиян. Нищо не казал повече, само продължил да се смее.

Ханджията разправял сетне, че смехът му не бил твърде весел. Така или иначе, приел с удоволствие поканата на Юлиян и седнал на масата му — похапнал си с добър апетит и разказал на гостенина си разни историйки из живота на тоя град Н.

Пътуването на Юлиян Евтимов до Н, пренебрежителното му отношение към грандхотела, отсядането му в «Хан и нощувка», неясното му отношение към шофьора на джипа — във всичко това, като се изхожда от предпоставката, че той е един ДИРЕКТОР все пак, има моменти, които мъчно могат да бъдат подведени под знаменателя на здравата логика. Помислете сам, другарю редактор, кой директор на крупен завод ще седне зад кормилото на една износена джипка, за да стигне до местоработата си? Кой уважаващ себе си ръководител, при това инженер и доктор на науките, ще вземе да се саморазправя с някакъв си простак шофьор? Пристигне ли до местоработата си, директорът ще нареди на заместника си да пусне една заповед по адрес на тогова шофьор за уволнение или за привеждане на по-ниска заплата, и туйто! Според кодекса. Какво ще се занимава с един сульо и пульо човек! Чунким малко отговорности му висят на главата… Сетне: как тъй човек с подобен на неговия ранг няма да нощува в грандхотела, ами ще се завре в един изостанал старовремски хан? И що за криворазбран демократизъм е това — да изпраща коняк на провинилия се шофьор и да кани на трапезата си един механджия, един съвсем непознат човек, излязъл из релсите на епохата си, закъснял сторонник на отдавна отминали в битообслужването времена?