Братята
Шрифт:
Скъпи Ал,
Благодаря ти за последното писмо. За мен то означава толкова много. Сякаш от месеци живея в клетка и едва сега започвам да виждам слънцето. Твоите писма ми помагат да открехна вратата към света. Моля те, не спирай да ми пишеш.
Извинявай, ако ти досаждам с твърде много излишни подробности. Уважавам правото ти на личен живот и се надявам, че не съм ти задал твърде много въпроси. Ти ми се струваш много чувствителен човек, който обича самотата и умее да се радва на хубавите неща в живота. Мислех за теб снощи, докато гледах „Кий Ларго“, стория филм с Богарт и Бакол. Почти усетих вкуса на китайската храна. Тук не готвят зле, но просто не могат да се справят с китайското кухня.
Имам страхотно идея. Когато след два месеца ме пуснат оттук, искаш ли да вземем „Касабланка“ и „Африканска кралица“, да купим китайска храна и бутилка безалкохолно вино и да прекараме една тиха вечер на канапето? Господи, толкова се вълнувам само като си помисля за живота навън и за истинските неща, които бих могъл да правя там.
Прости ми, ако избързвам, Ал. Просто тук се лишавам от много неща — нямам предвид само пиячката и добрата храна. Нали разбираш какво имам предвид?
Управата на онзи дом в Болтимор е готова да ме приеме, ако успея да си намеря някаква работа на половин ден. Нали каза, че имаш някакви бизнес-контакти там — знам, че искам голяма услуга, защото ти не ме познаваш, но дали би могъл да го уредиш? Ще ти бъда страшно задължен.
Моля те, пиши ми скоро, Ал. Твоите писма, надеждата и мечтата да напусна това място след два месеца с перспективата да намеря работа ме крепят в най-трудните ми часове.
Благодаря ти, приятелю.
Писмото до Куинс Гарб беше в напълно различен тон. Бийч и Ярбър работеха върху него от няколко дни. Крайният вариант гласеше:
Скъпи Куинс,
Баща ти притежава банка, а ти твърдиш, че не можеш да намериш повече от десет хиляди долара. Нещо ме лъжеш, Куинс, и това много ме ядосва. Изкушавам се все пак да изпратя писмата на баща ти и жена ти.
Съгласен съм на двайсет и пет хиляди долара, преведени по същия начин.
И недей да ме заплашваш, че ще се самоубиеш. Не ми пука какво ще направиш. Ние никога няма да се срещнем, а и без това мисля, че си гадняр.
Изпрати проклетите пари, Куинс, и то веднага!
Клокнър се притесняваше да не би някой ден Тревър да иде в Тръмбъл преди обяд и да пусне писмата, преди да се върне в кантората или у дома си. Нямаше как да ги прихванат по пътя. Затова беше важно той да вземе писмата със себе си за вечерта, така че ЦРУ да може да се добере до тях.
Въпреки притесненията на Клокнър Тревър не обичаше да работи рано и рядко даваше признаци на живот преди края на следобедния си сън.
Затова, когато Тревър уведоми секретарката си, че ще тръгне за Тръмбъл в единайсет часа сутринта, наетата къща от отсрещната страна на улицата изведнъж се оживи.
— Една жена на средна възраст се обади в кантората на адвоката, представи се като мисис Белтроун и обясни на Джан, че тя и богатият й съпруг имат нужда от бърз развод. Секретарката й каза да почака и извика през коридора на Тревър да не тръгва още. Той тъкмо събираше листата от бюрото си и ги слагаше в куфарчето. Камерата на тавана над него улови киселото му изражение при новината за появилия се клиент.
— Тя казва, че е богата! — изкрещя Джан и Тревър спря да се мръщи. Седна и зачака.
Мисис Белтроун заразказва случая на секретарката. Тя била трета поред съпруга, мъжът й бил много по-стар, имали къща в Джаксънвил, но прекарвали повечето си време на Бермудските острови. Освен това имали и къща във Вейл. От доста време смятали да се разведат и се били уговорили за всичко, нямало спорове, просто им трябвал добър адвокат, за да оправи документацията. Мистър Карсън им бил горещо препоръчан, но по някакви съображения трябвало да действат бързо.
Тревър вдигна слушалката и изслуша същата история. Мисис Белтроун седеше в къщата от отсрещната страна на улицата и говореше по сценарий, съставен от екипа именно за такива случаи.
— Непременно трябва да се срещна с вас — каза тя, след като петнайсет минути бе изливала душата си.
— Аз съм страшно зает — заяви Тревър, сякаш прелистваше страниците на пълен със срещи бележник-календар. Мисис Белтроун го наблюдаваше на монитора. Краката му бяха на бюрото, очите му бяха затворени, а вратовръзката кривната. Животът на един ужасно зает адвокат.
— Моля ви — настояваше тя. — Трябва да приключим с това. Искам да се видим днес.
— Къде е съпругът ви?
— Във Франция, но утре ще се върне.
— Хм, добре тогава, да видим — промърмори Тревър, докато си играеше с вратовръзката.
— Каква е тарифата ви? — попита тя и той отвори рязко очи.
— Този случай явно е по-сложен от обикновен развод по взаимно съгласие. Ще ви струва десет хиляди долара. — Той сбърчи лице при тези думи и зачака отговора със затаен дъх.
— Ще ги донеса днес — каза тя. — Можем ли да се видим в един часа?
Той скочи на крака и запърха около телефона.
— Един и половина става ли? — успя да изрече накрая той.
— Добре, чакайте ме тогава.
— Знаете ли къде е кантората ми?
— Шофьорът ми ще я намери. Благодаря ви, мистър Карсън.
Наричайте ме Тревър, едва не добави той. Тя обаче беше затворила.
От отсрещната къща го гледаха как стисна длани, а после ги сви в юмруци, скръцна със зъби и извика „Да!“. Беше уловил едра риба.
Джан влезе и попита:
— Е?
— Тя ще дойде в един и половина. Пооправи малко.
— Не съм ти прислужница. Можеш ли да получиш някаква предплата? Трябва да платя сметките.
— Ще й взема паричките, Джан. Бъди сигурна!
Тревър се нахвърли на етажерките си, като подреждаше книги, непипнати от години, бършеше рафтовете с книжна кърпичка и тъпчеше папките по чекмеджетата. Когато се захвана дръзновено и с бюрото си, Джан най-сетне се почувства виновна и започна да почиства чакалнята с прахосмукачка.
Работиха през целия обяд. Усилията и препирните им страшно забавляваха хората в отсрещната къща.
В един и половина от мисис Белтроун нямаше и следа.
— Къде е, дявол да я вземе? — изръмжа Тревър през коридора малко след два.
— Може да е поразпитала за теб — отвърна Джан.
— Какво каза? — изкрещя той.
— Нищо, шефе.
— Обади й се — заповяда той в два и половина.
— Тя не остави телефонния си номер.
— Не си й поискала номера?
— Не казах това. Казах, че тя не остави телефона си.
В три и половина Тревър излетя от кантората си, като отчаяно се мъчеше да удържи фронта в скандала с жената, която бе уволнявал поне десет пъти за осем години.