Чтение онлайн

Влезе през входната врата, като се стараеше да вдига възможно най-много шум. От прислужницата нямаше и следа. Куинс се качи горе в спалнята си и заключи вратата. Под дюшека му имаше пистолет. Банкерът хвърли палтото и ръкавиците си на едно кресло, после свали и сакото си, седна на ръба на леглото и разгледа плика. Същата виолетова хартия, същият почерк — всичко беше същото, а печатът беше ударен в Джаксънвил преди два дни. Скъса плика и извади единствения лист.

Сто хиляди долара би трябвало да ги поохранят, помисли си Куинс.

Куинс отиде в банята и отвори аптечката, където намери валиума на жена си. Взе две хапчета, но се замисли дали да не ги изпие всичките. Трябваше да си легне, но не можеше да използва леглото, защото щеше да се омачка и някой щеше да започне да задава въпроси. Затова той се просна на пода на изтъркания, но чист килим, и зачака хапчетата да подействат.

Беше просил, спестявал и дори малко послъгал, за да вземе назаем първата сума за Рики. По никакъв начин не би могъл да измъкне още петдесет хиляди от личните си доходи, които вече доближаваха границата на фалита. Хубавата му просторна къща бе обременена с голяма ипотека, държана от баща му. Старецът се подписваше и на заплатата му. Колите му бяха скъпи и вносни, но с голям километраж и ниска пазарна стойност. Кой в Бейкърс, Айова, би поискал да купи единайсетгодишен мерцедес?

Но дори и да успееше някак си да открадне парите, престъпникът Рики просто щеше отново да му благодари и да поиска още.

Свършено беше с него.

Време беше за хапчетата. Време беше за пистолета.

Телефонът го сепна. Без да се замисли, Куинс скочи на крака и сграбчи слушалката.

— Ало? — изръмжа той.

— Къде се помайваш? — Беше баща му с до болка познатия си тон.

— Аз, ъъъ, не се чувствам добре — успя да каже Куинс, като гледаше часовника си и си припомняше, че в десет и половина трябваше да се срещне с много важен инспектор от данъчните служби.

— Пет пари не давам как се чувстваш. Мистър Колхърст от данъчното чака в кабинета ми от петнайсет минути.

— Повръщам, тате — отвърна Куинс и отново потръпна при произнасянето на думата „тате“.

— Лъжеш. Ако си болен, защо не се обади? Гладис ми каза, че те е видяла малко преди десет да вървиш към пощата. Какво, по дяволите, става тук?

— Извини ме, но трябва да отида до тоалетната. Ще ти се обадя по-късно. — Куинс затвори.

Валиумът го обгърна като приятна мъгла и той седна на ръба на леглото си и се загледа в пръснатите по пода виолетови късчета. Идеите му идваха мудно, забавени от хапчетата.

Можеше да скрие писмата и да се самоубие. Последното му писмо щеше да хвърли основната вина върху баща му. Смъртта не беше толкова неприятна перспектива; щеше да се отърве от брака, от банката, от татето, от Бейкърс, Айова, и от срама.

Само че щяха да му липсват децата и внуците.

Ами ако това чудовище Рики не научеше за самоубийството и изпратеше друго писмо? Ако някой намереше писмото и все пак разкриеше тайната му дълго след погребението?

Следващата лоша идея включваше конспирация със секретарката, на която той имаше някакво доверие. Можеше да й каже истината и да я помоли да напише на Рики писмо, с което да му съобщи за самоубийството на Куинс Гарб. Двамата с нея можеха да инсценират смъртта му и междувременно да измислят как да се отмъсти на Рики.

Само че Куинс по-скоро би умрял, отколкото да каже на секретарката си.

Третата идея му хрумна, когато валиумът подейства с пълна сила. Тя го накара да се усмихне. Защо да не опита малко откровеност? Да напише писмо на Рики и да признае, че е беден. Да му предложи още десет хиляди и толкова. Ако Рики е твърдо решен да го унищожи, тогава той, Куинс, не би имал друг избор, освен да започне да преследва изнудвача си. Щеше да съобщи на ФБР, да им позволи да проследят писмата и преводите и тогава и двамата щяха да бъдат разкрити най-позорно и да се сгромолясат с гръм и трясък.

Той спа на пода трийсет минути, а после вдигна сакото, ръкавиците и палтото си. Напусна къщата, без да се види с прислужницата. Докато шофираше към града, изпълнен от желание да разкрие истината, си призна на глас, че само парите го интересуваха. Акциите на банката струваха около десет милиона. Един ден те щяха да бъдат негови. Куинс Гарб реши да крие пристрастията си, докато сложи ръка на наследството, а после да живее както му харесва.

Не биваше да губи парите.

Колман Лий притежаваше барака за мексиканска храна на една търговска уличка в покрайнините на Гари, Индиана. Кварталът бе населен предимно с мексиканци. Колман беше на четирийсет и осем години и преди десетилетия бе преживял два неприятни развода. Слава богу, нямаше деца. От много ядене на тако беше станал дебел и муден, имаше увиснало шкембе и големи месести бузи. Колман не беше красив, но със сигурност беше самотен.

Подчинените му бяха предимно мексикански младежи, нелегални емигранти. Рано или късно той се опитваше да изнасили или съблазни всеки един от тях — както и да се наричаха тромавите му усилия. Рядко успяваше и текучеството беше голямо. Търговията също не вървеше, защото хората шушукаха и Колман не се ползваше с уважение. Кой иска да си купува тако от един перверзник?

Той бе наел две малки кутии в пощата на другия край на уличката — едната за работа, другата за собствено удоволствие. Колекционираше порносписания и си ги прибираше почти всеки ден от пощата. Раздавачът в неговия квартал беше странен тип и беше по-добре да не се вдига много шум.

Колман закрачи по мръсния тротоар край паркинга, мина покрай магазините за обувки и козметика на намалени цени, видеотеката за порнофилми, където му бяха забранили да влиза, и бюрото за безработни, построено от провалил се политик в отчаяно търсене на гласове. Пощата беше претъпкана с мексиканци, които не бързаха, защото навън беше студено.

Днешната му кореспонденция се състоеше от две хард-порносписания, опаковани в обикновена кафява хартия, и писмо, което му се стори смътно познато. Пликът беше квадратен и жълненикав, без обратен адрес, а печатът беше от Атлантик Бийч, Флорида. А, да, спомни си той, като взе писмото. Младият Пърси от клиниката за наркомани.