Чтение онлайн

— Джони! — извика той и отново се улови за брат си.

Шумът се разсея в дълбока въздишка, последвана от ново поточе пръст, което рукна от гредите над главите им. Джони изтръгна ръката си.

— Господи, Малин! Просто приливът обръща. Той винаги издава такива звуци в Наводнената шахта. И нали ти казах — говори тихо!

— Откъде го знаеш? — попита Малин.

— Всичкиго знаят.

Последва нов стон, клокочене, а сетне — силно проскърцвате на гредите, което бавно утихна. Малин прехапа устна, за да не й позволи да трепери.

След още няколко изгорени клечки тунелът сви в широка дъга и започна да се спуска по-стръмно надолу, стесни се и стените му станаха по-груби.

Джони бе вдигнал запалената клечка към прохода.

— Това е — отсече той. — Помещението със съкровището трябва да е на дъното.

— Не знам — колебливо произнесе Малин. — Май най-добре е да се върнем и да извикаме татко.

— Да не се майтапиш? — просъска Джони. — Татко ненавиждатова място. Ще му кажем, следкато открием съкровището.

Той запали нова клечка, след това мушна глава в тесния тунел. Малин успя да види, че проходът не бе по-висок от метър и двайсет. Напукани греди, укрепени от проядени от червеи подпори, поддържаха тавана. Тук мирисът на мухъл бе още по-силен, примесен с миризмата на водорасли и загатване за нещо по-лошо.

— Ще се наложи да пълзим — прошепна Джони и в тона му се прокрадна неувереност.

Той поспря и в един миг на надежда Малин си помисли, че щяха да се връщат. След това Джони изправи единия край на хартиената щипка и я захапа. Трепкащите сенки, хвърляни от светлината, придаваха на чертите на лицето му таласъмски, хлътнал вид.

Това беше капката, която преля.

— Аз повече не продължавам — обяви Малин.

— Добре — рече Джони. — Можеш да си стоиш там на тъмно.

— Не! — изхлипа силно Малин. — Тате ще ни убие. Джони, моля те…

— Когато татко разбере колко сме богати, ще е твърде радостен, за да ни се ядоса. Ще спести цели два долара седмично за издръжката ни.

Малин подсмръкна и избърса носа си. Джони се обърна в тясното пространство и положи ръка върху главата на Малин.

— Ей — прошепна му той с по-благ тон. — Ако сега се уплашим, може никога да не ни се падне втора възможност. Тъй че бъди приятел, става ли, Мал?

И разроши косата на брат си.

— Става — подсмръкна Малин.

Спусна се на четири крака и последва Джони надолу по спускащия се тунел. В дланите му се забиваха камъчета и песъчинки от пода на тунела. Джони изглежда палеше клечка подир клечка и Малин едва потисна желанието си да попита колко още са им останали, когато брат му рязко спря.

— Отпред има нещо — чу се шепотът му.

Малин се опита да погледне зад брат си, ала тунелът бе твърде тесен.

— Какво е?

— Врата! — просъска изведнъж Джони. — Честна дума, това е стара врата!

Таванът пред него се издигаше под ъгъл, за да оформи тясно преддверие и Малин отчаяно проточи врат да погледне. И ето я: редица от дебели дъски с две стари метални панти, препречваше тунела. Големи дялани камъни оформяха стените от двете й страни. Всичко бе потънало във влага и плесен. Ръбовете на вратата бяха закалафатени с нещо, което изглеждаше като кълчища.

— Погледни! — извика Джони и посочи развълнуван напред.

Напреко на вратата имаше украсен, релефен печат, направен от восък и хартия, покрит с пласт мазилка. И през праха Джони можеше да види, че печатът бе непокътнат.

— Пломбирана врата! — прошепна със страхопочитание Джони. — Досущ като в книгите!

Малин гледаше като на сън, като в някакъв чуден и същевременно ужасяващ сън. Те наистина бяха открили съкровището. А идеята за това бе негова.

Джони хвана старинната желязна дръжка и я дръпна, колкото да опита. Чу се острото изскърцване на протестиращите панти.

— Чу ли? — рече задъхан. — Не е заключена. Трябва само да строшим печата. — Обърна се и подаде ококорен кутията с кибрита на Малин. — Ти ще палиш клечките, докато аз я отворя. И се дръпни малко назад, чу ли?

Малин погледна в кутийката:

— Останали са само пет! — извика слисан той.

— Затвори си устата и го направи. Можем да се измъкнем и на тъмно, кълна се, че можем.

Малин запали една клечка, ала ръцете му трепереха и тя изгасна. „Още само четири“, помисли си той, докато Джони мърмореше нетърпеливо. Следващата клечка светна и Джони хвана желязната дръжка с две ръце.

— Готов ли си? — просъска той и запъна крака срещу землената стена.

Малин отвори уста да възрази, ала Джони вече дърпаше вратата. Печатът изведнъж се разчупи и вратата се отвори със скърцане, което накара Малин да подскочи. Порив от застоял въздух угаси клечката. В тъмното Малин чу как Джони поема дълбоко дъх. Сетне Джони изкрещя „О-о-х!“, само че гласът му бе толкова бездиханен, толкова висок, че почти не звучеше като неговия. Малин чу глух удар и подът на тунела потрепери силно. В тъмнината заваля дъжд от пръст и пясък, напълни очите и носа му и му се стори, че чува нов звук: странен, приглушен звук, толкова краткотраен, че би могъл да се приеме за прокашляне. След това долетя хриптящ, затихващ шум, сякаш някой изстискваше мокра гъба.

— Джони! — извика Малин и вдигна ръце да избърше праха от лицето си, ала междувременно изтърва кутийката с кибрита. Беше толкова тъмно, а и нещата така се бяха объркали, че паниката го обзе напълно. Наблизо в пълния мрак се дочу нов звук — нисък и приглушен. На Малин му бе нужен само миг, за да разбере какъв бе той: звукът на тихото, продължително провлачване…

След това магията свърши и той бе отново на четири крака, пипнешком търсеше кутията с кибрита и викаше името на брат си. Едната му ръка докосна нещо мокро и той я отдръпна мигновено, а с другата напипа кибрита. Застанал на колене, сподавил риданията си, той взе една клечка и я задраска отчаяно, докато не се запали.

Огледа се като обезумял в неочакваната светлина. Джони го нямаше. Вратата бе отворена, печатът — строшен, ала отвъд нямаше нищо друго, освен глуха каменна стена. Въздухът бе изпълнен с плътен слой прах.

После усети мокрота в краката си и погледна надолу. Там където бе стоял Джони лъщеше голяма, черна локва вода, която бавно се надигаше над неговите собствени колене. За миг Малин си помисли, че може би някъде в тунела има пробив, през който се процежда морска вода. След това осъзна, че водата леко димеше на трепкащата светлина на кибритената клечка. Наведе се и видя, че водата не бе черна, а червена: кръв, повече кръв, отколкото би предположил, че може да има в едно човешко тяло. Гледаше вцепенен как лъскавата локва се разширява, как тече на струйки в каналчетата на пода, как се изтича в цепнатините, как навлиза в мокрите му маратонки, как го обгръща като тъмночервен октопод. После кибритената клечка падна в нея, изсъска остро и отново се възцари пълен мрак.